Буш да помни, че Европа слуша внимателно

Тази седмица Джордж Буш тръгва за Европа и обиколката му може да се окаже много необичайна. Буш ще прекара известно време в Санкт Петербург, където се чества 300-годишнината на града и където местните жители бяха не съвсем учтиво поканени временно да го напуснат: руските власти не искат те да отклоняват вниманието от великолепието на реставрираните сгради.

Буш отива и в Евиан, Франция, прочут с минералната си вода, която се предполага, че той не пие. Там ще се срещне с лидерите на чужди страни, с които се предполага, че би предпочел да не разговаря.

И най-странното е, че въпреки това той ще работи за популяризиране на европейската политика на САЩ след иракската война, която не звучи много логично: "Да накажем Франция, да игнорираме Германия и да простим на Русия". Твърди се, че така я е описала съветничката на президента по въпросите на националната сигурност Кондълиза Райс и изглежда, че общо взето това са планове.

От тези три насоки, най-трудно е да си обясним третата. Руснаците не само подкрепиха французите по време на караниците преди войната в Обединените нации. Нещо повече, двама руски генерали може би са били съветници на Саддам Хюсеин, руска техника за следене на въздушни цели може би е била използвана в отбраната на Багдад. Не е свършила голяма работа, разбира се, но не това е важното.

Не бих казала, че руснаците се скъсаха да ни помагат. Въпреки това администрацията е настроена да прощава - очевидно защото смята, че руснаците са толкова хаотични, че не си струва да им имаме зъб.

"Да игнорираме Германия" от друга страна е най-дребнавата насока. Буш толкова го ядосала опозицията на германския канцлер Герхард Шрьодер, че както се твърди отказвал да разговаря с него по телефона и щял да се опита да избегне да се среща с него на четири очи в Евиан. Ако тази политика цели да вдигне акциите на политическите опоненти на Шрьодер, за които се твърди, че са по-проамерикански настроени, има опасност това да има обратен ефект. В края на краищата, ако германският канцлер умишлено правеше всичко възможно да се държи пренебрежително с нашия президент, американци с различни политически пристрастия щяха да се обединят и да застанат зад него, въпреки личното си мнение.

На фона на това "да накажем Франция" звучи най-смислено. Пентагонът не иска да прави общи учения с Франция и това наистина изглежда оправдано: французите не искаха да сътрудничат с нас във военната област, така че и ние няма да сътрудничим с тях. Но все пак - "да ги накажем"? Ужасно груби думи, а влязоха в широка употреба. Дори Колин Пауъл заговори публично за наказване на Франция, сякаш Франция е своеволен тийнейджър, а не наш отдавнашен политически съюзник, който в един момент е бил настроен неприятелски.

И най-сетне, много снизходително е да прощаваме на руснаците, защото били несериозни, или да отказваме да разговаряме с германския канцлер защото бил омразен. Странен начин да печелиш подкрепа в страни, управлявани от демократично избрани лидери. Струва ми се, и в предвоенната и в следвоенната европейска дипломация на администрацията на Буш ѝ липсва разбирането, че говорим не на неколцина неприятни ни личности, а на цели страни.

Във Вашингтон немарливо се отнасят към езика, сякаш там вече никой не го е грижа кой ни слуша. Освен това, какво всъщност означава "да накажем Франция"? Да накажем всички французи - дори и проамерикански настроените, така ли? В дипломацията начинът, по който казваш нещо, е също толкова важен като това, което правиш, ако не и по-важен.

Вместо да мисли как да бъде груб с Шрьодер и как да обижда Ширак, президентът трябва да се съсредоточи върху хората, които ще избират техните наследници на политическата сцена. Когато говори, Буш трябва да се обръща не към ръководителите на европейската политическа класа, които му се противопоставиха, а директно към телевизионната аудитория, която в цял свят го слуша всеки път, когато си отвори устата.

Това, че сме единствената световна свръхсила, не значи, че няма нужда от време на време да убеждаваме хората, да ги караме да чуят нашата гледна точка.

Продължавам да смятам, че ако иракската война беше навреме обяснена на европейците - вместо да им се представя като свършен факт - САЩ щяха да получат по-голяма обществена подкрепа.

Да, войната доказа, както всички знаехме, че ние вече нямаме нужда от военни съюзници и че в това отношение Европа не е важна. Но войната доказа, че имаме нужда от съюзници за други неща: за да помагат във възстановяването на една или друга страна, процес, към който имаме толкова силна национална алергия, и за да ни помагат в битките ни в многонационалните институции, които никак не обичаме. Да, имаме неколцина съюзници - Великобритания, Испания, Италия, Полша - и неслучайно много от тях бяха сред страните, които президентът посети при първото си пътуване в Европа.

Можехме да имаме повече, ако се бяхме постарали.

Споделяне

Още от Свят