Да умреш за Палестина

Рядко се случва протоколна снимка да се превърне в разобличителен документ. Като например снимката на пенсионирания генерал от ВМС Антъни Зини след разговор с Ясер Арафат в Рамала. Палестинският лидер прилича на заинатил се младеж, на когото току-що са трили сол на главата. Зини гледа с празния поглед на човек, който знае, че вече не може да очаква нищо. Двамата дори не се опитват да прикрият чувствата си пред камерата, което говори, че са разочаровани до крайност.

Зини, личният пратеник на президента на САЩ, все още не е отпътувал. Вашингтон не може да си позволи толкова бърз провал. И все пак дори едно предложение за компромис, с което трябваше да се преодолеят дълбоките разногласия, досега предизвикваше само спорове.

Президентът Джордж У. Буш заговори за "напредък" и ето че палестинец-камикадзе отново предизвика смърт, разрушения и отчаяние с атентата в хотела в началото на еврейския празник Пасха.

Защо е всъщност толкова трудно да се постигне поне прекратяване на огъня между израелци и палестинци? И двете страни са готови, заяви неотдавна специалният пратеник на ООН за Близкия изток Терие Ларсен, и двете страни искат да се измъкнат от пропастта. Никой обаче не иска да плати цената за това. Очевидно страните, които ожесточено си оспорват тясната ивица родна земя, все още не да достигнали границите на страданието.

Три дни след пристигането на Зини два палестински терористични атентата разтърсиха така трудно започналия диалог. Арафат не направи никакво усилие, най-малкото видимо, да спре насилието. Стори му се излишно дори да се срещне с вицепрезидента Дик Чейни.

Палестинците се окъпаха в драконовата кръв на военните успехи. Това ги изкушава да продължат борбата. Израел може и да притежава армия с изключителна ударна мощ, палестинците обаче имат своите атентатори-самоубийци. А тях никой не може да спре. Дори умереното крило на Ал Фатах на Арафат изпраща междувременно собствени снайперисти-самоубийци. За честта на народа се грижат онези, които умират за Палестина и убиват в нейно име, а не хората, които работят за бъдещата държава.

Преди да възвърнат страната си, палестинците искат да възвърнат достойнството си. И вярват, че ще успеят да го сторят, като на свой ред причиняват болка на израелците след 30-годишно потисничество.

Арафат не бе особено разочарован, когато Шарон не му позволи да участва в срещата на върха на Арабската лига в Бейрут. Така шефът на ООП отново изигра любимата си роля на мъченик. Някогашният партизански предводител се смята за палестинския Нелсън Мандела. За разлика от южноафриканския борец за свобода обаче той остава в плен на мисълта за мъст и възмездие за преживяното страдание и не може да погледне към бъдещето.

В лицето на Шарон Арафат откри своя двойник - в това е трагизмът на близкоизточния конфликт. Шарон също се стреми преди всичко да уреди старите си сметки. Убеден в провала на мисията на Зини, израелският премиер подготвя след политиката на колективното наказание следващите, все по-масирани военни удари срещу палестинските градове, макар че дори израелските военни експерти са наясно, че така само се сеят семената на нов тероризъм.

Защо да вдигаме окупацията, след като те продължават да се бият, се питат израелците. Защо да спираме борбата, след като израелците ни лишават от политическа перспектива и бъдеще, казват палестинците.

Израелците трябваше да чакат 2000 години, докато доживеят да имат своя държава. Палестинците изглежда са решили да последват примера им.

По БТА