Дания върви по острието на бръснача, за да спази срока за разширяването на ЕС

Мащабът на дълбоките проблеми, засегнати от процеса на разширяване на Европейския съюз и особено от кандидатурата на Турция, изисква да поставим предварително един въпрос, отнасящ се до формата. А именно: Как е възможно подобни промени да се извършват без всенародно допитване?

След като бъдат подписани, присъединителните договори, разбира се, трябва да бъдат ратифицирани от всяка от петнайсетте настоящи страни-членки. Но процедурата по ратифицирането може да бъде обикновено гласуване в националните парламенти. Във Франция Социалистическата партия предварително отхвърли възможността за референдум, а управляващите от своя страна избягват да засягат тази тема. Но присъединяването на Словакия, България, Румъния, Кипър или Турция ще внесе много по-дълбоки промени от договорите, с които бяха осъществени предишните етапи на разширяване.

Когато от шест общността се увеличи на девет, десет, дванайсет и накрая на петнайсет членки, ставаше дума за западни страни, вече изградили, на собствена почва, правова държава. Не такъв обаче е случаят с православните и мюсюлманските Балкани.

Тяхното присъединяване ще бъде за Петнайсетте съвършено ново начинание, криещо навярно големи преимущества, но също така големи, дори страшни опасности. Това би означавало косвена промяна от конституционно естество, тъй като институционалното свързване на народи с коренно различна култура променя това, което Монтескьо нарича "духа на закона".

Дълбоката конституционна логика на една държава естествено не зависи само от тънката надстройка на писаното конституционно право, а от съвкупността от вътрешноприетите и упражнявани в обществото ценности и норми. Приложени към друго общество, същите тези текстове означават друго нещо, имат други юридически и практически последствия. Следователно влизането в ЕС на православни и мюсюлмански страни трябва да се разглежда като промяна от конституционен характер.

Законно ли е тогава тази промяна да бъде осъществена само с простото съгласие на Европейския съвет или на Европарламента или дори на националните парламенти, след като нито едните, нито другите могат да претендират, че са получили мандат за това от избирателите? Когато френският външен министър Дьо Вилпен заявява, че "не става въпрос за отказ от поетите към Турция ангажименти", бих му отговорил така: ангажименти, поети от кого и с какво право? Този изневеряващ на демокрацията ход е още по-шокиращ като се има предвид, че главната цел, заложена в Амстердамския договор, е стремежът към "задълбочаване на демокрацията" в Европа и "доближаване на ЕС до гражданите".

Но ето че още при първия повод, и то по жизненоважен въпрос, е налице стремеж към загърбване на общественото мнение, към силови и измамнически действия, към прилагане на политиката на свършения факт. Това доста наподобява на деспотизъм и напомня за методите на революционно действащите малцинства, които никога не са обичали всеобщото гласуване и са склонни да оценяват като "популизъм" всяко споменаване на този вид гласуване, който е в интерес на техните виждания или интереси. Единственият разумен метод е европейските правителства да заявят, още на срещата в Копенхаген, че отправените покани за членство са условни и трябва да бъдат ратифицирани чрез референдум от всяка страна-членка на ЕС. Що се отнася до Турция, самото начало на преговори трябва да бъде решено чрез референдум или поне чрез гласуване във всеки един от петнайсетте национални парламента.

Подобно съобщение и последващите го кампании около референдумите, биха предизвикали широк обществен дебат, който ясно да покаже на общественността какви за залозите. Ето този метод би трябвало да използват страните, които всеки ден дават на света уроци по демокрация. Забелязвам между другото, че американците, които, водени от геостратегически интереси, полагат всички усилия за интеграция на Турция в Европа, нямат никакво намерение да интегрират в САЩ Мексико, Гватемала, Перу - да не говорим пък за Пакистан - и да включат тези страни в зона на свободно движение на хора, капитали и с общи институции, както ни карат да направим с Турция и с някои други. Защото в Америка, също както в Швейцария демокрацията все пак се съобразява с реалността. Великата Брюкселска Порта може би трябва да се вдъхновява именно от тези западни модели.

* Авторът е преподавател в Европейския университет по мениджмънт
ESCP-EAP
По БТА