Демократите ще се завърнат

На изборите през 1996, 1998 и 2000 г. демократите увеличиха мнозинството си в Конгреса. На президентските избори през 1992, 1996 и 2000 г. нарасна броят на гласувалите за тяхната кандидатура за президент. Ал Гор загуби президентската надпревара през 2000 г., но спечели народния вот. Изглеждаше като че ли е налице тенденция демократите отново да станат мнозинство, което да замени установилото се през 1980 г. републиканско мнозинство. Но изборите във вторник, на които републиканците отново получиха контрола върху двете камари на Конгреса, явно попречиха на тази тенденция. Въпросът е дали и при какви обстоятелства тенденцията към мнозинство на демократите може да бъде подновена.

Политическите промени отразяват не само моментните, условни събития, но и по-дълготрайното, тайно развитие на процесите. През последните 50 години Съединените щати се развиват от индустриално към постиндустриално общество, което се характеризира с нова работна сила, посветила се предимно на производството на идеи отколкото на вещи, с променена география - нови постиндустриални големи населени места, и с ново разбиране за ролята на правителството, семейството, религията, секса, любовта, работата и пазара. Консервативните републиканци от 80-те години се оказаха пречка за първите прояви на тази социална революция. Те се обявяваха за фундаменталистката религия от миналото и за икономика, при която правителството не се намесва в частните инициативи, вместо за правата на жените, гражданските права, имиграцията и защитата на околната среда и на потребителите.

В периода пред 60-те години Демократическата партия разчиташе на обединената в профсъюзи работническа класа, жителите-кореняци на градските северни райони и белите в селскостопанския Юг. Но през последните 40 години тя се превръща все повече в партията на постиндустриална Америка, оглавена от хора с професии /като се започне от учители и медицински сестри и се стигне до модни дизайнери и актьори/, жени и представители на малцинства.

Демократите са съсредоточени в нови райони като Силиконовата долина в Калифорния. Те се обявяват за един вид прогресивна центристка политика, която води началото си от администрацията на Клинтън-Гор през 90-те години и е близка по съдържание на тази на новата Лейбъристка партия на Тони Блеър.

Този прогресивен центризъм продължава да определя терена на вътрешната политика на Съединените щати. Освен в няколко южни щати, републиканците бяха принудени да подражават - често лицемерно, на ангажираността на демократите към положителната роля на правителството в регулирането на пазарния капитализъм.

На последните избори кандидатите на Републиканската партия ожесточено отричаха, че някога са проповядвали идеята за приватизирането на социалните осигурителни фондове.

Но консервативните републиканци от 80-те години също така дойдоха на власт в резултат на различията в Демократическата партия по въпроса за войната във Виетнам, настъплението на бившия Съветски съюз в Африка и кризата със заложниците в американското посолство в Иран. Републиканците станаха партията на националната сигурност, към която американците се обръщаха, когато смятаха, че страната им е в опасност.

Докато продължаваше Студената война през 80-те години, Републиканската партия можеше да печели изборите като партия на националната сигурност. Но след падането на Берлинската стена през 1989 г., републиканците изгубиха най-важния си източник за политическа популярност. През 1992 г. партията вече се бе разцепила по въпроса за външната политика, а демократите под ръководството на Клинтън успешно убеждаваха, че страната трябва да обърне внимание на икономиката и да се отвърне от нещата, които изглеждаха като призраци от периода на Студената война.

Така стояха нещата в американския политически живот до атентатите срещу Световния търговски център и Пентагона на 11 септември. Това събитие, както и енергичният отговор на Буш в Афганистан, съживи репутацията на Републиканската партия като партия на националната сигурност и допринесе за рязко увеличилата се популярност на президента. Сянката на 11 септември, нараснала може би от личността на Саддам Хюсеин, продължава да тегне върху американския политически живот.

Докато подходът на Буш във външната политика и към войната срещу тероризма се сблъсква със съпротива в Европа и е обект на критика сред американските интелектуалци, то той се радва на широка подкрепа сред американските избиратели. Анкета на Си Би Ес и Ню Йорк Таймс сочи, че в навечерието на тазгодишните избори личността на президента е била одобрена от 62 на сто от анкетираните и само 20 на сто са се обявили против. Също така високо са оценени действията му във външната политика. Според същото проучване 52 на сто срещу 30 на сто от американците предпочитат републиканците "да вземат правилните решения във връзка с тероризма".

Демократите се надяваха на тези избори да спорят по въпроси на вътрешната, а не на външната политика. И до известна степен те успяха да го направят - в надпреварата за поста губернатор, където външната политика не е фактор. Там те постигнаха забележителен успех. Но те не успяха да превърнат изборите за Сената и Камарата на представителите в референдум за икономическата политика на републиканците. Вместо това Буш и неговата партия успяха да ги превърнат в референдум за начина, по който водят войната срещу тероризма.

Буш подчерта проблема за националната сигурност по време на петдневната си обиколка в щатите, където борбата между двете партии бе най-оспорвана. Кадидатите на Републиканската партия за Сената нападаха опонентите си от Демократическата партия, че демонстрират слабост в областта на отбраната и войната срещу тероризма. В навечерието на изборите от проучване на Галъп стана ясно, че избирателите отдават по-голямо значение на "тероризма, войната и международните въпроси", отколкото на икономическите проблеми, свързани със социалното осигуряване и здравеопазването.

Не всички гласоподаватели дадоха приоритет на войната срещу тероризма или одобриха външната политика на администрацията на Буш. Мнозина лоялни демократи явно изразиха несъгласието си. Но по груби изчисления американският електорат е разделен на три части между демократите, републиканците и независимите. През 90-те години независимите, мнозина от които са професионалисти в своите области и живеят в новите постиндустирални големи населени места, не се регистрираха като демократи, но все повече гласуваха за тях, особено в щат като Калифорния. Но шокът от 11 септември накара мнозина от тези избиратели да симпатизират на Буш и на външната политика на републиканците. В щат след щат те допринесоха за съкрушителната разлика в полза на Републиканската партия.

Докато националната сигурност продължи да бъде основен проблем и докато Буш и републиканците се възприемат като действащи по-ефикасно от демократите, независимите ще продължат да ги подкрепят, а те ще имат преимущество на изборите за Конгрес и за президент както през 80-те години. Но ако избледнеят американските опасения от терор отвън или ако администрацията на Буш претърпи неуспех във воденето на войната срещу тероризма - в случай, че бъде въвлечена в продължителна и скъпоструваща окупация на Ирак, то тогава политическата обстановка бързо ще се промени. Ако войната срещу тероризма окончателно затихне, както става периодично в други части на света, американците ще се заемат отново с главните грижи на постиндустриалното общество, което предпочита политиката на Демократическата партия. От друга страна, ако администрацията претърпи неуспех във външната си политика, то демократите може да имат шанса да възстановят репутацията си от периода преди войната във Виетнам като партия, която може да осъществява външнополитическата дейност на страната.

Във всеки случай малко вероятно е дълготрайно господство на Буш и републиканците. То няма да свърши утре, но това може да стане след две или четири години.

*Джон Джудис - старши редактор на сп. Ню Рипабликън и съавтор на "Възникващото демократично мнозинство".

По БТА