Една велика сила ще отсъства от срещата на Г-20 в Лондон. Познайте коя!

Когато президентът Барак Обама пристигне в Лондон следващата седмица, ще види, че една велика сила отсъства от световната лидерска среща: Европа. Петима от 20-те лидери на срещата ще бъдат европейци - представителите на Франция, Германия, Великобритания, Италия и ЕС, но цялото ще бъде по-малко от сбора на частите му. Ще има много европейци, но никаква Европа.

Гордън Браун (министър-председателят на Великобритания – б.р.) каза пред европейския парламент тази седмица в началото на световната си разходка преди срещата, че Европа е в уникалната позиция да поведе света в борбата срещу предизвикателствата на глобализацията. Уникална да, но в момента тази позиция се изплъзва драматично на Европа. Отговорът на Европа на тази най-голяма финансова и икономическа криза от началото на процеса на европейска интеграция преди повече от 50 години е слаб и разпокъсан.

Китай и САЩ одобриха огромни пакети от финансови стимули. За сравнение, Европа е заделила само жълти стотинки. Френският икономист Никола Бавре оцени общата сума от пакетите от стимули в Европа на 1,5 процента от брутния вътрешен продукт, докато в САЩ тя е 12 на сто. Освен че предприеха тези сравнително нищожни мерки, европейците се заеха и с две други характерни за тях дейности: да се препират един друг кой да вземе жълтите стотинки и да роптаят срещу американците.

Така например икономистът Кристоф Шмид - един от петимата, т.нар. мъдреци, които дават икономически съвети на германското правителство - горчиво се оплаква от това, че САЩ изпомпват националния си дълг и рискуват бъдеща инфлация, като отпечатват още пари. Съвсем вярно. Но в същото време Германия за пореден път чака американските потребители да спасят износната ѝ промишленост от стагнацията, като харчат именно тези пари. Излиза, че говорим как да ухапем ръката, която ни храни.

Европейската солидарност дори не стига до други европейци. Европейски правителства продължаваха да се карат в Брюксел миналата седмица как да разпределят малката сума от 5 милиарда евро, предвидена за инфраструктура. Не само Франция въведе национални стимулиращи мерки, които ефективно преобръщат правилата за честна конкуренция вътре в единния европейски пазар. Бедните ни братовчеди в източната част на Европа са оставени до голяма степен да се погрижат сами за себе си, макар че богатите западноевропейци благородно ще ходатайстват пред МВФ да им отпусне повече средства.

Европейската визита на Обама, която ще обхване срещата на върха на НАТО и след това срещата ЕС-САЩ в Прага, ще засегне също външната политика и политиката за сигурност. По тези въпроси Европа е дори още по-малко сплотена. Ако трябва да бъдем честни, европейците се обединиха по въпроса за дипломацията с Иран, въпреки че предстои да видим дали европейското единство ще устои на американското искане за допълнителни санкции срещу Техеран. По повечето от останалите важни въпроси в програмата на Обама - Афганистан, Пакистан, отношенията с Русия и Китай, разпространяването на ядрени оръжия - Европа я няма. Има отделни европейски страни.

За разлика от Джордж Буш в началото на първия му мандат, президентът Обама е идеологично и прагматично предразположен да работи с по-силна, по-единна Европа. Но дори той не може да работи с нещо, което не съществува.

Обръщайки поглед назад, започваме да разбираме, че Европа прекара повечето от последните 10 години, не успявайки да се организира. Десетилетие, което започна с амбициозни планове за европейска конституция, завършва с доста по-скромен Лисабонски договор, чиято съдба зависи от съмнително демократичния опит да бъдат убедени ирландците да променят в "да" своето "не". Ако бяхме прекарали половината от изгубеното в този конституционен дебат време просто като координирахме по-добре действията си съгласно настоящите договори, то щяхме да бъдем в по-завидна позиция днес. Европа е добра на думи, но не и на дела.

Всяка членка на ЕС носи някаква отговорност за тази бъркотия, както носи и институционалното лидерство в Брюксел. Но трите ѝ най-големи членки са най-виновни. Именно френското "не" уби оригиналния конституционен договор. Британското правителство на новите лейбъристи дойде на власт през 1997 г. с

обещание за нова ера в отношенията на страната с Европа. Вместо това Великобритания отново влезе в типичната си роля и предпочете да свири втора цигулка на Вашингтон вместо да заеме мястото си в челната редица на европейския оркестър.

Британският премиер каза пред европейския парламент, че Великобритания "не се възприема като реещ се остров далеч от Европа, а като страна в центъра на Европа". Е, явно говориш за себе си. Съмнявам се, че това важи за повечето британци.

Всъщност, вдъхновен от Гордън Браун, аз приканвам някоя от нашите социологически агенции да попита великата британска общественост следното: "Виждате ли Великобритания като страна в центъра на Европа?" Дори и да беше вярно, че това е начинът, по който Великобритания се възприема, това не е начинът, по който другите ни възприемат, нито в Европа, нито отвъд нея.

Европейската ангажираност на Великобритания ще се свие още повече при консерваторите, ако те спечелят следващите избори. Без Великобритания не може да има сериозна европейска външна политика.

Най-голямата промяна обаче е в Германия. Преди десет години Хелмут Кол тъкмо се беше оттеглил от поста си на канцлер. Германия все още беше главната европейска страна, която бе най-дълбоко ангажирана с европейското обединение. Имаше гласове от ляво и дясно обаче, които намекваха, че Германия трябва да излезе от сенките и да стане "нормална" страна, като имаха предвид да прилича повече на Франция и Великобритания. Десет години по-късно тези гласове триумфират. Днешната република със столица Берлин не изпитва никакви угризения да постави на първо място краткосрочните си национални интереси.

Това може и да не е личното предпочитание на Ангела Меркел. Но в година на избори надпреварата за гласовете е интензивна и тази надпревара няма  да бъде спечелена от политици, които предлагат да се жертва и едно работно място, евро или войник на Германия в името на по-големите европейски или западни интереси.

"Какво? Ние да плащаме, за да ги спасим?" се надига популисткият вик из средите на съюзниците на Меркел от Християнсоциалния съюз, докато се борят за собствения си политически живот в Бавария. Социалдемократите, изправени пред популистко предизвикателство от партия, наричаща се "Левицата", са малко по-добри.

Не е нещо ново Франция и Великобритания да се държат като Франция и Великобритания. Плю са шанж, плю се ла мем шоз. )Колкото повече се променя това, толкова повече си остава същото). Новото е, че Германия сега се държи като Франция и Великобритания.

В това съзвездие нито американците, нито китайците виждат Европа като единен, сплотен партньор. Г-20 изглежда печели одобрение като нова институционална рамка за глобални колективни действия, поне във финансовата и икономическата политика. Но е само това: рамка. За да проработят подобни рамки, винаги има нужда, зад кулисите, от стратегическа коалиция на водещи играчи.

В Пекин и във Вашингтон все по-често се говори за "Г-2" вътре в Г-20. Г-2 са САЩ и Китай. Въпреки това ЕС, а не Китай има икономика с размера на американската. Що се отнася най-вече до икономическата политика, стратегическата коалиция трябва да е Г-3. Но къде е Европа?

Ако Европа се откаже да играе роля, която все още ѝ е достъпна, и която САЩ и Китай биха искали, в противовес, тя да играе, това не би бил съзнателен избор. Но да не избереш също е избор. Ако продължаваме така, ние европейците всъщност избираме да не увиснем на въжето заедно, а поотделно.

По БТА.