Една война, която Европа не разбира

С появата на съобщения за подготовката на САЩ за предстоящата военна кампания в Ирак, пукнатината между Европа и Америка все повече се разширява. Франция никога не е скривала своето неодобрение на употребата на сила срещу иракския диктатор. Италия, от своя страна, даде да се разбере, че солидарността със САЩ за Ирак не може да се смята за нещо, което не може да се промени. Германският канцлер Герхард Шрьодер още по-категорично се дистанцира от Вашингтон и дори направи предизборната си кампания на тази база. Сондажите показват немалка преднина за неговия съперник Едмунд Щойбер и по тази причина очевидно той се стреми да спечели популярност сред едно общественото мнение, което чувства тежестта на миналото и отхвърля мисълта за употреба на сила срещу чужда страна.

Настроенията в останалите европейски страни не изглеждат много различни. Върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността Хавиер Солана изрази лаконично тези настроения, като каза, че ЕС е за уреждане на конфликта по дипломатически път, а председателят на ЕК Романо Проди беше дори още по-категоричен. Следователно, европейските политици, независимо дали са от ляво или от дясно, са убедени, че иракският лидер Саддам Хюсеин е опасен престъпник, но в същото време дълбоко вярват, че едно нападение срещу Ирак е политически опасно.

Позициите на арабските лидери, които в никакъв случай не могат да се смятат за антизападни, като тази на йорданския крал Абдула Втори и египетския президент Хосни Мубарак, засилват това убеждение. Американците неколкократно заявиха, че нямат намерение да воюват срещу иракския народ, но искат да свалят от власт Саддам Хюсеин. Има ли някакъв начин обаче това да стане, без да бъде засегнат иракския народ? Ако има такъв начин, то никой от многобройните говорители във Вашингтон така и не обясни какъв е той. Единствената европейска страна, която изрази разбиране към едностранно избрания от САЩ път, беше Великобритания.

В това няма нищо изненадващо. Като оставим настрана историческите връзки между двете страни и личните контакти между американския президент Дж. Буш и британския премиер Тони Блеър, може да се каже, че САЩ и Великобритания заедно поеха контрола над Ирак и извършиха многократни въздушни акции над негова територия по време на войната в Залива. Сега обаче и Блеър изглежда се колебае. Наред с войнствените настроения, в страната се чуват и доста предпазливи гласове, както от страна на лейбъристката партия и англиканската църква, която за разлика от католическата, никога не е издигала лозунга мир на всяка цена.

Великобритания обича да се смята за балансьор между Европа и Америка и твърди, че винаги е съумявала да наклони везните в своя полза. Този път обаче нещата не изглеждат никак лесни. Ако започне война срещу Ирак и Великобритания застане на страната на Америка, още дълго време няма да се говори за европейска външна политика. Ако пък Великобритания съгласува позицията си с останалите европейски страни, Европа безспорно ще стане по-силна, но специалните англо-американски отношения със сигурност ще пострадат. Надеждите са, че война няма да има, но за да разберем лабиринтите в мисълта на Вашингтон не е достатъчна логиката, нужна е пророчицата Касандра.

По БТА