ЕС си е виновен сам, че е втора цигулка в близкоизточния квартет

И така, европейците сега ще свирят в квартет в Близкия изток заедно със САЩ, ООН и Русия.Партитурата няма да е грижа - ще я напишат американците.Затова пък Европейският съюз има шанса да се изяви в една от най-силните си дисциплини - правенето на декларации без последствия. Тези дни в Мадрид Израел за сетен път тържествено бе призован да изтегли незабавно войските си от окупираните палестински територии. Ако Израел се вслушва в нечий глас отвън, то това е гласът на Америка. Европейците нямат думата в Близкия изток.Или по-точно имат я, но тя не се слуша.ЕС е търсен само, когато трябва да се развърже кесията. Способността му да се налага политически е близка до нулата. Колко малка е тежестта на европейците можахме да се убедим от разиграния спектакъл в Ерусалим, когато израелският премиер отпрати като невъзпитани хлапаци най-високите външнополитически представители на ЕС, защото се бяха осмелили да поискат да се срещнат с обсадения в Рамала палестински президент Ясер Арафат. По-нагледен пример за съотношението на силите едва ли би могло да има.

Кои са обаче причините Европа да свири пискливата втора цигулка? В икономическата ѝ позиция те явно не могат да бъдат търсени. ЕС е най-важният търговски партньор на Израел и същевременно най-щедрият от всички паричен донор на автономната власт на Арафат. От което би следвало да има и политически дивиденти, но не е така. Защо?

Преди всичко Израел изобщо отхвърля Европейския съюз като посредник. Тази неприязън не е нова, тя е още от времето когато съюзът още се наричаше Европейска общност. Израел не е простил на европейците, че в декларацията им от Венеция през 1980 г. те за първи път заеха ясно позиция в полза на палестинците. Европейската общност тогава поиска не само Израел да се изтегли на границите от 1967 г., тя поиска и да се започнат преговори с Организацията за освобождение на Палестина. Израел възприе най-вече последното искане като недопустимо, тъй като по онова време той определяше организацията на Арафат единствено като терористична група. В последствие това отношение на Израел към ООП,поне за известно време, се промени, но резервите към европейците останаха. Те продължаваха да бъдат смятани за "едностранчиви" и за израелците "честен посредник" беше единствено американският съюзник.

В това до днес нищо не се е променило. Кадифената ръкавица, с която ЕС пипаше Арафат, само затвърди това убеждение. Европейският съюз би могъл, разбира се, да засили натиска срещу Израел, за да го накара да се вслуша повече в думата му. Но вътрешната му капсулираност не позволява това. И това е втората причина поради която в Близкия изток ЕС е принуден да се задоволява само с викове през стобора. Израел и този път няма защо да се опасява от сериозни санкции, колкото и на висок глас да размишляват за това някои европейци. Твърде разделени са позициите на 15-те.На едната страна са приятелски настроените към арабите французи и испанци,на другата - германците, британците и холандците, които по исторически причини се чувстват задължени към еврейската държава и поради това се противопоставят на всяко затвърдяване на курса към нея.

В момента ЕС няма възможност за нещо повече освен да приглася в ръководения от САЩ квартет.Страните- членки на съюза трябва да признаят това в себе си преди да настояват с великодържавен тон за по-голямо ангажиране в Близкия изток, без самите да разполагат с инструменти за това.