Евроконвентът трябва да помири напълно различни възгледи

Защо въобще съществува Конвентът за бъдещето на Европа?

Отговорът на този въпрос може да бъде изразен само с една дума:Ница. Там се проведе правителствената конференция на ЕС, на която бе взето решение за "задълбочаването" на съюза, което е необходимо, за да може да се осъществи заплануваното разширяване на организацията на изток.

Ница бе катастрофа, горчив провал на френското председателство, пазарлък на дребно.

Често си седя като вцепенен в елегантното и удобно кожено кресло, монтирано на релси, по които човек може да се движи напред-назад.

Съседът ми Питър Хейн, британският министър по европейските въпроси, чете с твърд глас позиция на своето правителство: "Великобритания иска ясно да заяви, че..". Следва изявление на балтийски депутат, неуверено прочетено също на английски. После е свободно леещата се и абсолютно утопична реч на холандски евродепутат. Накрая е един философстващ, много ляв грък. Докъде ще стигнем така?, мисля си аз.

Сега, след пет месеца, първата от трите работни фази на Конвента - фазата на принципните дебати, е приключила. През втория етап множеството предложения трябва да бъдат разгледани и свързани в компромисни пакети от мерки. Тези дни ще започне и "черната работа" по проучването, сравняването, съгласуването, преработването и най-накрая окончателното им формулиране.

Последната третина ще е времето на президиума. Тогава председателят на конвента Жискар д`Естен ще трябва да покаже, че е в състояние да посредничи успешно между отделните фракции.

Преди това обаче трябва да бъде свършена черната работа, тъй като през този Конвент преминават най-различни фронтове. Ние, германците, сме "интеграционисти", искаме дееспособна федерация на националните държави, която да разполага и със силна политическа власт. Като нас мислят държавите от Бенелюкс, много страни-кандидатки, в крайна сметка и Франция, макари с известни резерви в сферата на външната политика и сигурността.

Има обаче и друга противоположна фракция от привърженици на идеята за междуправителствено сътрудничество, ръководена от Великобритания, подкрепяна от датчаните и по-неуверено от Испания, Швеция, Чехия и Италия. Естествено страните-кандидатки имат по-различни приоритети от тези на държавите-членки, естествено малките държави се държат заедно и хранят подозрения към големите.

Изключително трудно е тези течения да бъдат помирени.

Един пример: британците смятат германската идея председателят на Еврокомисията да бъде избиран от Европейския парламент за творение на дявола. Те искат да превърнат Съвета на министрите, а най-добре Европейския съвет в централен орган на ЕС. Освен това Тони Блеър предложи президент на Европа, който да бъде бивш правителствен гласа и да председателства Европейския съвет.

Последиците биха били ясни: председателят на Комисията би станал административен директор, великолепно платен главен секретар.

Нещата могат да станат още по-сложни.

Преди близо две десетилетия Хенри Кисинджър постави обвития с лоша слава въпрос на кой телефонен номер отговаря Европа. Много, много по-късно бе създаден поста на върховен представител, който да координира външната политика на съюза. Бившият генерален секретар на НАТО Хавиер Солана все пак постигна известни успехи на този пост, но те не бяха достатъчни. Освен това той трябва да се конкурира с Европейската комисия. Там действа британецът Крис Патън, който също отговоря за външната политика или по-скоро за външната търговия. Как да бъде оправена тази бъркотия? Какви ще бъдат отношенията между Съвета, Комисията и Парламента?

Кой ще стане "господин Европа" - председателят на комисията, Върховният представител или избирания за пет години председател на Европейския съвет?

Тези въпроси не могат да бъдат решени поотделно, нужна е цялостна концепция. Атентатите от 11 септември показаха колко е важна тя. Става все по-ясно, че след войната в Афганистан, за която европейците допринесоха колкото можаха, сега правителството на Буш иска да атакува Ирак. Досега САЩ имаха достъп до арабския петрол чрез Саудитска Арабия. Отношенията между САЩ и фундаменталистки Рияд обаче стават все по-лоши. Затова Вашингтон има интерес да се сдобие с влияние в Ирак. За тази цел Саддам Хюсеин трябва да бъде свален.

Но дали една такава операция, която носи сериозни рискове за целия регион, отговаря и на европейските интереси? Независимо какъв е отговорът на този въпрос, две неща са ясни.

Първото е, че макар голяма част от европейците наистина да са против превантивен удар срещу Ирак, те не са единни. Тони Блеър върви извън общия коловоз, може би също и Италия на Берлускони и датчаните.

И второ: Европа наистина е икономически силна, но във военно отношение има незначително влияние.

Съединените щати дават 300 милиарда долара годишно за отбраната си, а всички страни от ЕС - общо 130 милиарда. За да прехвърли войниците си в Афганистан, Германия трябваше да наеме транспортни мощности от Украйна. Как тогава да ни учудва, че Съединените щати не обръщат внимание на германските, френските или европейските съвети? Ариел Шарон също не го е грижа за европейските концепции, да не говорим за Пакистан, Индия, Русия и много други страни.

За ЕС никога не би имало смисъл да изгради военен капацитет като американския и да направи опит да се наложи като втората световна сила. Ако обаче има обща европейска политика в сферата на външните отношения и сигурността и нещо като " европейска армия" с достатъчно разузнавателни, транспортни и бойни сили, тогава европейците биха могли да решават без американска помощ поне проблемите в собствения си заден двор /от Косово до Македония и Босна/.

Ако сметне за правилно, Буш въпреки това ще нападне Ирак. Европа обаче не бива да се цепи, като посредник може да запази сух барута си и да защити по-ефикасно населението си от терористични нападения на араби и ислямисти.

Дотогава има дълъг път, както ще стане ясно през следващите месеци. Това се дължи на самите нас, както и на някои течения в Конвента. Има твърде много убедени европейци, които искат не толкова една влиятелна европейска организация, колкото наднационална образцова демокрация, една нова Атина, един вид втори Съвет на Европа. Това е онази идеалистична традиция, чието начало бе дадено при Удро Уилсън и която продължи и след 1989 г. в много празнични заседания във великолепни барокови зали.

Разширяването и задълбочаването на Европейския съюз не си противоречат, а се обуславят взаимно, често повтаряха политиците. Други говореха за Адам Мицкевич, за Томаш Масарик и за Жан Моне. Който обаче заговореше за бъдещото финансиране на аграрната политика, за преразпределението на структурните фондове или за координирането на финансовата политика в Европа, бе заклеймяван като еснаф. Така повече не може да продължава.

Защото Европа е за този свят. Конвентът трябва да успее да координира разнопосочните икономическите интереси, принципно различните конституционни традиции, разминаващия се външнополитически опит. Ние не се занимаваме със създаването на идеална държава, а на сложна машина на техническата епоха с много отделни части, които обаче трябва да пасват идеално помежду си. Сега има нужда не толкова от душа, колкото от прецизност.

* - Авторът е представител на германското правителство в Европейския
конвент.

По БТА, със съкращения