Европа още се колебае

Както изглежда, Европа няма достатъчно сила да се обедини, макар че новото време на безредие би трябвало да я подтикне към търсене на водеща роля в световната политика. Това ни кара да се върнем към началото, когато започна историята на обединена Европа.

През 1991 г., когато СССР изживяваше своите последни мигове, в Европа се появиха страхове, че след студената война ще настъпи хаос. И наистина в Загреб армията на бивша Югославия беше обсадена от войските на младата Хърватска държава. Това действие предизвести други сблъсъци, които се оказаха фатални за част от стария континент: етническите конфликти, които са обект на съдебните процеси в Хага.

От една страна, на Изток се очертаваше едно разпадане с катастрофални размери, а от друга - перспективата на американската хегемония изглеждаше все по-неудържима няколко месеца след победата над Садам Хюсеин.

И в тази обстановка трима европейски лидери - Хелмут Кол, Франсоа Митеран и Жак Делор - решиха да дадат знак на целия свят. Така се роди идеята за единната европейска валута. Този проект - освен че с него Франция целеше да запази единството на Германия - беше логично развитие на идеята за общ европейски пазар в процес на реализация. Още тогава беше очевидно, че във време, когато европейските икономики имат нужда да бъдат пазени от злоупотребите на конкуренцията предвид на валутните колебания, трябва да се намерят механизми, които да се противопоставят на постоянната девалвация на националните валути.

Така че единната валута беше продиктувана от необходимостта от глобална интеграция, включваща и отбраната, и дипломацията, и вътрешната сигурност, както и правосъдието.

Основните двигатели на този процес освен канцлера Хелмут Кол бяха Фелипе Гонсалес, италианската левица в лицето на Романо Проди и Масимо д`Алема, както и ръководителите на четири френски правителства: Береговоа, Баладюр, Жюпе и Жоспен. Опасенията, съпътстващи еврото, бяха най-различни: че едно прекалено силно евро може да навреди на износа, че е възможно установяването на германска диктатура, че инфлацията ще доведе до срив на еврото и т.н.

Колкото до битуващите в англо-американския печат тези за европейските противоречия и обвиненията, че еврото ще се превърне в генератор на загуба на равновесието, те се оказаха напълно безпочвени. Не сбърка обаче журито, присъдило Нобеловата награда за икономика на канадеца Робърт Мъндел, теоретик на системите за обменни курсове. Това беше явен знак на признание за създателите на еврото. Франция пък се показа неблагодарна към един от онези, които поддържаха идеята за еврото с всички сили - управителя на Френската национална банка Жан-Клод Трише, когото обвини за фалита на Креди Лионе.

Както казваше Чърчил, не без известна ирония, "тъй като сме велик народ, можем да се позволим подобен род неща". Разбира се, не всичко е както трябва. Истинските проблеми обаче не се отнасят до самото евро: те са присъщи на преходния период, в който се намираме. Еврото е последната победа на Жан Моне (1888 -1979 г.), чиято доктрина, прилагана старателно в продължение на половин век, даде възможност чрез средствата на икономическата интеграция да се преодоляват трудностите пред политическата интеграция и невъзможността за нейното постигане.

Основните трудности се крият във факта, че много правителства изостават с реформите. В ЕС се очертават две партии: първата желае да продължава напред и да задълбочава реформите, които са също толкова важни, колкото разширяването; а втората не желае да предприема никакви драстични действия. За съжаление именно втората партия е определяща за повечето европейски правителства.

Да оставим настрана италианския случай с подчертано антиевропейската линия на премиера Берлускони. Донякъде тя се обяснява със страха от създаване на единно европейско правосъдие, което неминуемо ще засегне личните му интереси. Нека да погледнем към двете страни, които са основното ядро на Европа: Германия и Франция.

Германия, ръководена от Герхард Шрьодер, се намира в етап на преход към един утвърден европейски идеал. Канцлерът, достигнал до властта с подкрепата на цялата нация, започва да си дава сметка, че ако продължи тенденцията за предимство на вътрешната политика, той може да претърпи неуспех. Така Шрьодер става все по-европеец.

За сметка на това във Франция, където винаги се е държало много на европейските идеали, президентът на републиката и премиерът, изглежда, се страхуват от Европа. И двамата се притесняват все повече от управлението на съответните електорални коалиции.

Остава надеждата, че Тони Блеър, чиято следваща стъпка е подчертано насочена към връщането на водещата роля на Европа, ще е в състояние да наложи позицията си.

Въпреки че международната обстановка и обединяващата роля на еврото налагат да се бърза, ЕС още се колебае. Общата добра воля не е достатъчна и във всеки случай тя не може да замести политиката. Перспективата на еврото налага на Европа да преразгледа стратегията си и да намери подходящите средства за един скок напред.