Европа трябва да стане сила в НАТО

През изминалите няколко дни Белгия се оказа в центъра на световното внимание. Все пак нейната история е само малка част от нещо много по-дълбоко. През последните няколко седмици се опитвам да разбера какво наистина се случва между двете срани на Атлантка. Защо някои Европейски страни не застанаха твърдо зад САЩ, както правят обикновено по време на криза?

Според мен защото, в този случай истинска заплаха липсва. Поне такова е усещането на повечето европейци. А чувството за истинска заплаха е от решаващо значение, когато от нас, изтощените от битки европейци, се иска да нарамим оръжие.

Това не означава, че храня някаква симпатия към Саддам Хюсейн. Той е престъпник, заплаха за собствения си народ и значителен фактор на нестабилност в Близкия изток. Ако не спрем иракския лидер, той ще продължи с опитите си да се сдобие с оръжия за масово поразяване. А без военния натиск на САЩ, ООН дори нямаше да назначи нови инспекции в Ирак. От друга страна, нито Колин Пауъл, нито държавният секретар на САЩ, нито главният оръжеен инспектор на ООН Ханс Бликс, все още не са открили и сериозни доказателства за нарушения. И докато никой не се съмнява в това, че Багдад финансира терористи, като например палестинските самоубийствени атентати, свидетелствата за връзките му с Ал-Каида, меко казано, не са много добре обосновани.

Тогава, когато европейците се чувстват застрашени, прибягването до военни средства може да бъде оправдано, по един или друг начин. Но отсъствието на това усещане стана причина за отварянето на трансатлантическа пропаст. Опасявам се, че разделението тепърва ще нараства. По времето, когато съветските войски можеха да стигнат до Рейн за 48 часа, кръвната ни връзка с братовчедите ни отвъд океана беше обяснима. Но сега, след края на Студената война, ние можем да изразяваме по-свободно различията в гледните си точки. Именно едно от тези различия засяга използването на войната като продължение на политиката.

Освен това балансът в трансатлантическите отношения се промени. Нашият континент не е вече изтощения и измъчен Запад от 1945г. Наистина ние оставаме благодарни на Америка, както и на Великобритания,за това че сложиха край на нашия кошмар. Но много неща се промениха от 1945г. Това обяснява напрежението в самия Атлантически съюз. От години атлантиците-традиционалисти от двете страни на океана се отнасят скептично към оформянето на силен европейски стълб в рамките на НАТО. Някои дори остро му се противопоставиха. Всички те посочиха един и същ аргумент: това ще бъде началото на края на НАТО.

Вярно е точно обратното: докато ние не се обединим в европейски стълб в рамките на НАТО, единството на Алианса ще бъде застрашено. Сега в него няма равновесие: една суперсила и 18, главно европейски, страни, всяка със своя отбрана. Общата позиция на Германия, Франция и Белгия - три от шестте страни-основатели на Европеския съюз и три от западноевропейските страни, пострадали най-много от войната - не е съвпадение, нито единичен случай. Трите вече обединяват силите си в рамките на Европейския корпус. Ние горещо подкрепяме създаването на истинска отбранителна политика на ЕС. Желаем той да бъде военна сила, с единна агенция по въоръженията и обединено командване. Но най-вече желаем да видим стремежа на членовете на ЕС да си сътрудничат по-тясно в областта на сигурността и отбраната. Този беше пътят, по който създадохме еврото. И това е единственият начин да построим Европейски отбранителен стълб в НАТО, който да възстанови равновесието в Алианса и да му придаде нов импулс. Само по този начин може да се даде възможност за развитието на един "нов атлантизъм".

Европейската политика по сигурността и отбраната не е насочена срещу американското влияние в света. Изграждането на Европейски отбранителни сили няма за цел да отслаби тежестта на НАТО. Те трябва да подготвят почвата за един нов атлантизъм, основан на променените условия след края на Студената война. В този променящ се свят , ние европейците ще останем верни на ценностите, които до сега споделяхме със САЩ. Но въпреки всичко, което ни свързва с Америка, ние европейците трябва да продължим да оформяме свои собствени гледни точки и да имаме наша собствена визия за бъдещето.

Наистина Европа развива свой фокус и приоритети. Все по-често ЕС се разглежда като модел на многостранно сътрудничество, като посредник и миротворец в сложни конфликти, като континент, който отговаря на социалните и екологичните предизвикателства. Това е континент, който осъзнава, че собственото му богатство е нетрайно, докато в света все още има хора, които гладуват. Ето защо Европа се нуждае от собствена външна политика. Това е парадокс,с който ще трябва да се сблъскаме през следващите години: колкото повече хора пълнят нашите улици, като издигат лозунги за мир, толкова по-неотложно става изграждането на истинска Европейска отбрана.

*- Авторът е министър-председател на Белгия

По БТА