Европейска София е все още под руско влияние

България влезе в Европейския съюз през 2007 г, но не успява да се освободи от хватката на бившия голям комунистически брат. Битието, начинът на живот и търговията напомнят за Русия. Това отчайва дипломатите от старата Европа, които работят на място.

 Ох, как вдигат пара нашите европейски дипломати в София. От едно посолство в друго се носи хор от оплаквания, недоволство и даже отчаяние. Разказите са точно едни и същи: "Мафия, няма правосъдие! Не искаме руски модел в Европейския съюз!"  Впрочем, ако нещата не се променят бързо, всички наши дипломати ще пазят твърдо ключа от 10-те милиарда евро отпуснати от Европейската комисия на България. Като че ли това е Конго! София все пак не е Поант-Ноар**.

Столицата на тази България с малко повече от осем милиона население е доста по-развита от Букурещ, например. Нейните жители, въпреки цифрите обявени от икономистите, показват стил на живот, който няма какво да завижда на нашите големи провинциални градове.

Блоковете по кварталите не са запуснати като в Будапеща. Но България минава за "див изток", който даже не можем да се осмелим да сравним с Румъния и Унгария. Всичко, за което западноевропейците не си позволяват да упрекнат тези две страни, е резервирано за българите.

 Наистина, революцията от 1989 г. в София е  просто дворцов преврат, след който бившите управляващи комунисти, сега социалисти, си разделят богатствата на страната. Но точно същото се случи и в Букурещ и в по-малка степен в Будапеща. Колкото до етническият национализъм, с който всички екскомунисти си служат, за да прикрият обръщането на сакото, тук той е бил антитурски. Днес той е спомен.

От 1989 г мюсюлманите и турците имат същите права, както и другите българи. Откъде тогава идват упреците на европейците към българите? Разбрах го като присъствах на една изложба на италиански бижута в моден магазин в София. Френско шампанско и ирански хайвер. Високи манекенки, облечени от Дрис ван Нотен и Диор посрещат гостите, които пристигат в коли с шофьори. Охраната чака отвън на студа. През витрината тя наблюдава "шефките", които се целуват с "най-добрите си приятелки" под светкавиците на фотографите. Атмосферата е съвсем в духа на наследниците на апаратчици в модните места в Москва.

В една страна, в която половината от населението живее под прага на бедността, това е едно от нещата, които притесняват нашите дипломати. България е част от Европейския съюз, но живее "а ла Рюс". И това не минава.

 Кортежи от бронирани коли

 Тези, които могат демонстрират богатство. Такива са кръстниците, които се движат с кортежи от бронирани коли. Те държат феодално цели градове, даже и региони. Разпределят си обществени поръчки, въртят пари в техните си кланове. И толкова по-зле за останалите. България е малко като Сицилия на Европа през миналия век. Само че нашата периферия днес не е Палермо, Ирландия, Шотландия или Пелопонес, а Русия.

Намирам в София тази линия на разлом, на културна особеност, която никъде не съм чувствал толкова силно в Централна Европа. Литва, Латвия, Естония, Полша, Унгария, Чехия, Словения и Румъния подчертано обръщат гръб на Русия. Те откровено я мразят, дори да са принудени да се съобразяват с нея заради енергийните доставки. Ненавистта им се поддържа до степен да харесват Германия въпреки ужасните спомени, оставени от нацистите.

 В София привличането и отблъскването се съчетават. Но в управленските среди преобладава симпатията. Миналия февруари в Москва, българският президент Георги Първанов откри годината на България в Русия. Той припомни, че "времето не може да изтрие добрия спомен за руските войници, които се сражаваха за свободата на България."

Декларации, които не са мислими за останалите страни от Централна Европа. Във Вилнюс дори преместиха паметник на руските войници. България според оценката на много дипломати все още е сателит на Русия.

Отпечатъкът, оставен от Съветския съюз, е дълбок. В София той е имал тежка ръка след 1947, защото страната е била във войната срещу СССР и местните комунисти са били в слаба позиция. Тази жестокост е оставила следи в съзнанието. "Дисидентството в България е загинало в концентрационните лагери в самата България - казва Георги Жечев, професор в Софийския университет - Нашата история е серия от катастрофи, които вечно се повтарят. Ние винаги сме били под иго."

 Александър и Мария Вазови, които са на 81 и 75 години, ме интересуват, защото са от поколението, върху което се е стоварил с пълна сила камшика на комунизма. Те имат повече право да съдят какво е станало по-добре или по-зле в живота им за последните 20 години. Той с хубавата си усмивка е малко глух, резултат от немската бомба, паднала в близост до убежището, където се криел със семейството си. Бивш преподавател по руски, Александър е обвинен в "организиране на посещения на църкви с учениците" и е принуден да напусне преди да се пенсионира. Кокетният им апартамент е пълен с книги и със стилни произведения на български художници.

Мария сервира кафе и бисквити. Александър събира трохите и ги слага в една кутия. "Стари рефлекси" - извинява се той с усмивка. Слушам го в продължение на час, два... Имам усещането, че съм в Хавана или, че препрочитам "Кучешко сърце" на Булгаков. Потискащо е.

Той ми разказва за училищните програми, които трябвало да бъдат одобрени от Москва, за съседите по етаж, които пишели доноси за най-малките детайли от ежедневието, за посещенията в комитета на Партията в София, за мъката на хората, които не са смеели да изразят друго мнение освен това, което е прочетено във вестника на Партията или това, което са чули по радиото. Спира да говори и отпива от кафето, след което ме поглежда и казва: "След 1989 г. отидох да прочета досието си в тайните служби. Имаше 78 страници с доноси отвсякъде. Оказва се, че съм живял без приятели." След дълга пауза продължава: Днес можем да говорим свободно, но в политиката са същите лица. Без радикални мерки нищо няма да се промени. България сега е троянски кон на Русия в Европейския съюз.

 "Ние сме народ, който лесно се подчинява"

 Дирята на фатализма е дълбока в България. Приказката "не става, нищо не можем да направим" е дълбоко вкоренена. Същото казват и студентите в Софийския университет. "Ние, българите сме народ, който лесно се подчинява" твърди Слав Петков, на 24 години. Той се надява един ден в страната му да се прилагат "правила, които всички да спазват".

Деян Карагеоргиев на 25 години настоява, че "проблемът е в симбиозата между държавата, тайните служби и руснаците. Техният интерес минава пред всичко останало." Трудно ми е да си представя, че българските управници, дори и впечатлени от руснаците с техния икономически натиск и персонален шантаж, нямат никакво желание да се еманципират и най-малкото да уравновесят техните връзки между Изтока и Запада.

 Защо Европейският съюз го усуква и не подкрепи по-твърдо реформаторите на системата, като публично постави драконовски условия за помощите? Той, който дава парите трябва да посочва и курса, а не това да прави Москва, която иска да си пласира стоката и да активира мрежите си. Защо, впрочем, Европейският съюз прие в редиците си България и Румъния без да постави условия преди присъединяването?

Ще се повтори ли този сляп процес с балканските страни, които са на опашка пред вратата на Европа? Погледнато от София, Брюксел мирише на старо одеяло. Твърде дипломатичните отстъпки на европейски функционери се плащат скъпо. Тези провали наказват най-напред българите, които искат да видят страната си модернизирана. Те пречат и на другите европейци, които губят доверие в разширението на Съюза. Напредваме криво като раци, като че ли ни е срам да наложим демократичните си принципи и нашите ценности на честност в обществения и икономическия живот.

 * Статията е от поредицата посветена на новите страни членки на ЕС.

**Pointe-Noire буквално "черна точка" е град в Република Конго