Френското „не“ на един френски идеал

Жак Ширак ще остане в историята на консерватизма по всяка вероятност като един от най-некомпетентните негови представители - използващ методи в приложната политика, които се ползват предимно от крайно левите и крайно десните шовинистични политически кръгове – популизъм и неподплатена с никаква политическа реалност идеология на отрицанието. Ширак упорито прокара пътя на френското „не“ на един по произхода и същността си френски идеал за обединена Европа като федерална структура. Въпреки предупреждението на критиците от собственото му правителство, Ширак си науми, че чрез популизъм и решение за референдум сред френското население за конституцията на ЕС може да направи един вътрешнополитически ход за укрепване на собственото си колабиращо управление и да излезе от кризите на политиката си. Но се провали очаквано. За пореден път. Проваляйки този път обаче една много по-висока цел - консенсусът около общоевропейската  конституция и с това идейното и функционалното единство на федерализма на ЕС. Критично хетерогенен в обществено-икономически аспект  и относително млад институционално, ЕС се нуждаеше от тази конституция – за да получи чрез нея вътрешна кохерентност от една страна и стабилност в образа си навън, от друга, като федерално формирование.

Отворен остава въпросът с недообмисленото формулиране на върховния закон на ЕС в над 400 страници обем, чието съдържание е трудносмилаема храна дори за юристи, както и липсата на адекватно медийно представяне, липсата на елементарни опити в поне една страна за разяснение на основните ѝ параграфи и за адаптирането ѝ. За тази конституция се знае и знаеше почти нищо - и вината за това е на политиците и евродепутатите. Французите не са единственият народ в Европа, който няма елементарна представа какво стои в този значителен по количество и небезпроблемен за разбиране правен материал. Всички страни имат този проблем. И докато той е наличен, остават налични възможностите за политически грешки, политическо настройване, спекулации и подстрекаване към национален изолационизъм.

Неяснотата, инертността да се решава по вече придобити, „сигурни, понеже познати“ когнитивни мостри и страхът от новото и неизвестното са значителни фактори в социално-психологическите процеси по принцип. А в политиката - като масов социален, структурно сложен и комплексен процес, те се явяват в сублимните моменти дори основните фактори, които решават изхода на дадена политическа ситуация. Забрави ли истината за това и игнорира ли ги един политик, съдбата му е предопределена. Французите решиха с „не“ поради неяснота, гняв и страх - и артикулираха с наличните им, познатите им социални мостри на масово отношение към околния свят – страх от англосаксонския икономически либрализъм, страх от загубата на социалната система, страх от новите страни членки, страх, че ще загубят идентичността си и политическата си тежест. Така се самопоставиха в изолационизъм, от който полза имат единствено крайно левите и крайно десните политически сили на сцената на френската и европейската политика.

Ширак направи поредната си грешка в своя близо 40- годишен негативен политически опит – горчив опит, в който преобладават прекалено много грешки. Но тази негова грешка носи след себе си най-много и най-тежки последици – за французите, за ЕС сега и федерализма в Европа  по принцип, и за страните кандидатки, между които и България.

Решението на френското правителство да проведе референдум, въпреки че всички социологически проучвания предварително сочеха недоволството на французите от политиката на Ширак и от социалните проблеми в страната като решаващи фактори за едно потенциално „не!“ срещу конституцията на Европа, беше политическо късогледство. С дългосрочен негативен ефект за обединена Европа, както се очертава.

В този контекст немското правителство при всичките му проблеми и недостатъци постъпи рационално и достатъчно дипломатично – отхвърли навреме идеята за референдум, предвид сегашната социално-политическата криза в Германия, предвиждайки подобен резултат като този в съседката им. Така поне едната страна – главен основател на ЕС, показа, че общоевропейската идея трябва да стои над всички политически амбиции, временни пристрастия или проблеми в отделните провинции и над наличните конфликти между парламентарно представените партии в ляво и дясно в немския Бундестаг.

Французите не гласуваха срещу Европа, те гласуваха де факто срещу Ширак. Страшното е, че Жак Ширак знаеше това. Но реши за пореден път в политическата си кариера, че „поне сега, най-сетне“ може да влезе като главна фигура в историята. Този път надеждата му или по-скоро изразът на наполеоновия му комплекс (от който не един и двама консервативни политици на Стара Европа са боледували и боледуват) беше, че може да принуди в последния момент с патетична популистка еквилибристика и заплахи френското население да даде положителен отговор. Ширак не скри, че иска да остане  в аналите на европейската и френската истории като онзи лидер, благодарение на когото е приета конституцията на обединена Европа, като онзи политик, който е играл ключовата роля в най-важния момент за ЕС.

Подобна логика е инфантилна, предвид всички политически реалности в страната му, но Ширак не е и показвал способност за друга логика по време на всеки свой политически мандат. С подобна логика артикулира всички основни вътрешно- и външнополитически теми от 40 години насам, в която и институция да е работил. Често именно еднолично взетите, необмислени или фрапиращо грандомански негови идеи са били вредните политически тези и решения за французите през последните години, а впоследствие за Европа и не на последно място за консерватизма като политическа категория. Ширак дискредитира от години консерватизма във Франция така, както и левите контрахенти на течението не биха успели да го сторят с някоя целенасочена черна PR-кампания.

Френският консерватизъм е традиционно слаб и шовинистичен по характер, нестабилен по политическата си цел, без съдържание в социално-икономическата си, обременен от липсата на собствена идентичност, за разлика от консерватизма на една Великобритания например. А Жак Ширак е най-яркият едноличен политически представител на тези негови негативни характеристики. И с това ще остане определено във френската, а след неуспешния референдум - и в Европейската история.

След френското „не“ се очаква домино-ефект при следващите гласувания в останалите страни членки. Аналогични реакции „срещу“ вътрешната политика на страните, а не „за“ общоевропейския конституционален регламент на федералните взаимоотношения между страните членки на съюза ще има поне в други две страни. Несигурността и страховете, вдъхвани от крайно десни и крайно леви, но и от консервативните политически блокове, от противниците на обща Европа и особено от противниците на младата в тях, вероятно ще надделеят по подобие на Франция. При това положение и едно ново гласуване сред французите през 2006 не би помогнало. По всяка вероятност България няма да влезе в ЕС през 2007. Под въпрос е дори датата 1.01. 2008.