Германският път

Ето че се поуталожиха вълненията около иракската дискусия, която през август и септември създаде напрежение в трансатлантическите отношения, сега бурята поотмина и видимостта се подобри. Бурята се разрази след декларацията на германския канцлер Герхард Шрьодер, който се противопостави на военните планове на президента Буш срещу Саддам Хюсеин и заяви, че Германия няма да участва в тях. Този път девизът вече не гласи "Всички германци на фронта", издиган толкова често през изминалото столетие. "Ние няма да участваме в авантюри", говорят днес в Берлин. Впрочем тази позиция отговаря на настроенията сред преобладаващата част на германския народ, включително сред християндемократите.

В хода на критичните дискусии французите наистина поеха ролята на изразител на настроенията на европейците от континента и като че ли постигнаха успех. В рамките на Съвета за сигурност на ООН Буш ще е принуден да отстъпи, за да може да продължи своята кампания срещу оръжията за масово унищожение на Ирак. Нещата изглеждат така, като че ли все пак ще се пристъпи към мащабни инспекции на оръжейните арсенали, преди да започнат заплануваните едностранни бойни действия.

Инициативата на Франция на дипломатическата сцена обаче не би била възможна без декларацията на Шрьодер от август и широкото одобрение на неговите съотечественици. Вероятно самият аз като дългогодишен кореспондент на в. Ню Йорк Таймс в Германия, съм един от изчезващото малцинство американци, които се възхищават от факта, че съществуват водещи германски политици, които изразяват ясно своето мнение, дори когато то противоречи на официалната политика на Америка.

Именно за тази Германия се бореха американците през Втората световна война, платиха милиони долари в рамките на плана Маршал и положиха усилия да осигурят на германците условия за свободно и мирно развитие.

"Ние следваме свой собствен германски път", казва Шрьодер. Лично аз ще съм щастлив, ако той се съчетае с морален авторитет, какъвто излъчваха Вили Брандт и Хайнрих Бьол.

Признавам, че има още една причина, поради която особено високо ценя категоричната германска позиция по въпроса за участие в евентуална война. След Втората световна война американците вече бяха наясно, че те са номер едно в света, припомня експертката Марта Монтнър от Държавния департамент.

"В началото изобщо не го признавахме открито", уточнява Монтнър, "по време на Корейската война бяхме достатъчно разумни, за да ангажираме Обединените нации и съюзниците. Впрочем с течение на времето привикнахме да действаме сами, тъй като бяхме единствените, които наистина можеха да постигнат нещо." След края на студената война "другите страни обаче ни възприемат като гигант, обхванат от амок".

На нас ни липсва съперник, поне отчасти равностоен, който да ни накара да възстановим загубеното равновесие. В тази лига талибаните, Ирак или Северна Корея не са нищо повече от състезатели от най-леката категория. Единственият възможен съперник на Съединените щати, който при това е дружелюбно настроен, би могъл бъде само Европейският съюз.

Още през 1994 г. при управлението на президента Клинтън Вашингтон се стараеше САЩ да играят все по-важна роля в рамките на НАТО, целта бе Европа да се държи в периферията. Дори бойните действия на НАТО в Босна и Косово биха могли да се разглеждат като един вид предпремиерни изпълнения на Америка в ролята ѝ на "европейска" доминираща сила. И накрая, разширяването на НАТО става също под предводителството на американците.

От тази гледна точка позицията на канцлера Шрьодер, която междувременно се споделя от Франция, придобива огромно значение или най-малкото представлява предвестник на радикална промяна.

Канцлерът би трябвало да продължи да следва курса, макар да има минимално мнозинство в Бундестага. Може би в края на краищата и ние ще можем да се научим на нещо от германците, при това в духа на американската традиция от 19-и век, когато Германия все още се смяташе за страната на поети и философи.

По БТА