Гледайки на нещата по един спокоен начин

Всяка сутрин се събуждам и съм абсолютно спокоен - поне докато изпия чашата кафе и започна да възприемам света около мен. Около 30 минути осъзнавам действителността и гледам да не говоря. Ако се налага, се ограничавам до едно изречение.

След това почти машинално си избирам дрехите и след 5 минути музиката в колата вече окончателно ме е извадила от унеса. От тук нататък няма време за отпускане - пътят до центъра минава през традиционното задръстване и телефонът вече започва да звъни.

Край с гледането на нещата по един спокоен начин - започват задачи, срещи - въобще работен ден като на всеки нормален човек. Не можеш да се разсееш, за да не пропуснеш най-важното и да сгрешиш. И така до вечерта...

Няколко месеца след избора на правителството се срещнах с един от новите управляващи. Стилът на Новото време вече се бе очертал и всички знаеха, че на нещата или на темите, трябва да се гледа по един спокоен начин и хората не бива да се тревожат излишно.

Събеседникът ми каза: "Досега е имало различни типове министър-председатели. Виденов и Костов си приличаха по това, че вземаха самостоятелно решения и последователно налагаха изпълнението им. Сега сме в другата крайност".

Почти година и половина след последните избори и за лаика става ясно, че

Симеон Сакскобургготски е пуснал всеки от министрите да копае в своята си градинка

и изключително рядко се намесва категорично във вземането на важни решения - обикновено това става само под чужд натиск.

Сякаш Царя очаква и до днес, че новият елит, вкаран от него в изпълнителната и законодателната власт, от само себе си ще се справи с предизвикателствата.

Липсата на екип е причината кабинетът да няма съгласувана политика - нещо, което стана болезнено ясно при последната мисия на експертите на Международния валутен фонд. Оценката на Джералд Шиф бе кратка и категорична - не сме сигурни, че заложените политики ще постигнат целите на правителството, с които иначе сме напълно съгласни.

Месеците преди приемането на данъчните закони и бюджета би трябвало да са подчинени на дебат по стратегията за 2003 година. Такъв обаче не се състоя - нито по деветте мерки за стимулиране на икономиката на Николай Василев, нито по де факто непроменената данъчна политика на Милен Велчев, нито по тази в образованието на Владимир Атанасов (има матури - няма матури), нито по нежеланието за промени в здравеопазването на Божидар Атанасов, нито по мерките в социалната сфера на Лидия Шулева, да не говорим за безумния спор за АЕЦ Козлодуй, в който нито министър Милко Ковачев, нито опозицията направи точна сметка на печалбите и загубите, а вместо това се води безмислен разговор за дати и национална гордост.

Вместо дебат, всеки развива собствената си гледна точка, несъгласувана с никой друг. Премиерът възприема това по един спокоен начин и често обяснява, че си има нормални практики, които ги има и в други страни.

Най-накрая всичко рефлектира в бюджета, представен от министър Велчев. Липсата на приоритети е основната причина за увеличените разходи, които не са убедително защитени с насрещни приходи.

Този тип политика ражда такава обществена какафония

че самото провеждане на едно или друго решение е поставено под въпрос. Едно мисли един министър, друго колегите му, трето, четвърто и пето различните крила в управляващото мнозинство.

Независимо от външнополитическите фойерверки и заклинанията за борбата с престъпността, в живота на българина новото време не промени нищо съществено. Живеем в уникален период от вечността, в който просто нищо не се случва.

Сред нещата, които не са се случили, са голяма приватизационна сделка (с изключение на Биохим), голяма инвестиция на зелено, възстановяване на производството в някое от закъсалите от години предприятия (Плама, Химко, Варненска корабостроителница), начало на голям проект в енергетиката, ясна стратегия за бъдещето на бившите военни заводи, разкритие на престъпна мрежа за източване на ДДС или за внос на акцизни стоки, присъда за корупция, по-добро здравеопазване, подобряване на състоянието на БДЖ, по-правилно разпределяне на парите за социална политика.

Иначе след неуспешния вот на недоверие Симеон Сакскобургготски повтори заклинанието си, че за него над всичко е повишаването благосъстоянието на хората. Стремежът му обаче засега остава безрезултатен, а не се виждат и предпоставки за оптимизъм.

Управляващите не могат да излязат от предизборното заклинание за несимволично увеличение на доходите и

да поставят ясна перспектива пред икономическото развитие на страната.

В същото време България е в уникалната ситуация, в която най-влиятелните политически и финансови структури в света ни мислят доброто - ЕС, НАТО, МВФ, Световната банка, та дори и далечната Япония, която финансира някои от най-важните за страната ни проекти.

Всичко обаче става някак си насила - международното положение ни вкара в НАТО, ще стигнем и до ЕС. Не случайно много коментатори говорят за това какво ние ще спечелим от тях и как те ще ни решат проблемите.

Какъв е нашия принос, остава неясно. Обществото ни е жадно за нормалност. Тези, които ни мислят доброто от чужбина, също.

Нещата не се гледат, а се вършат - повтарям вършат, по един спокоен и професионален начин. Време е управляващите да се събудят и да отидат на работа. И един съвет- не бързайте, пуснете любимата си музика, направете си кафе, изпийте го бавно и когато влезете в кабинета си, просто започнете...

Защото с всеки изминат ден времето, което ви остава, е все по-малко.