Годината на едно несъстояло се управление

Три основни неща се случиха през годината на управление на Симеон Сакскобургготски. Първо, с влизането си в българската политика и с подхранването на митологични очаквания за чудо от своето завръщане, Симеон категорично отстрани СДС – основната реформистка сила в българското общество – от позициите ѝ в държавната власт. След поражението от изборите на 17 юни 2001 СДС навлезе в период на пълна вътрешна блокада и неспособност да преформулира стратегическата си визия в новосъздадената ситуация. Опитите на новото синьо ръководство да възвърне политическата жизненост на партията имат шансове за успех, но са все още в самото си начало.

Фрустрацията и блокадата на СДС се дължат не просто на катастрофалната изборна загуба, но преди всичко на обстоятелството, че тази загуба идва като следствие на един успешен мандат – на единствения четиригодишен мандат в българската политика след 1989 г., в резултат на който България осъществи основните – и неизбежни – реформи на прехода. Така завръщането на Симеон и неговият популистки апел към българското общество, пряко насочен срещу управлението на СДС, отстрани от ефективно участие в българската политика основната реформистка сила на българския преход в най-важния период на утвърждаване на стопанските, социални и политически реформи в българското общество.

С какво Симеон замени управлението на СДС? С идването си на власт Сакскобургготски практически

спря осъществяването на реформите в държавата и обществото.

По време на своя мандат от 1997-2001 г. СДС проведе преструктуриране на 17-19 основни сфери на социално-икономическия живот, институциите на държавата и в образованието и културата. Финансовата стабилизация, приватизацията, регионалната политика, здравната и пенсионната реформа са само няколко примера от този всеобхватен реформистки процес, започнат веднага след изборите от юни 1997 г. Разбира се, нито една от тези реформи не бе напълно успешна или окончателно завършена до създаването на цялостна нова реалност в съответната сфера. Както голямото закъснение на реформите (в Централна Европа те бяха осъществени през 1990-94 г.), така и кризисната социално-икономическа среда и ограниченията, налагани от валутния борд определиха крайно конфликтния, оспорван характер на неизбежните преобразувания в българската държава и общество. Но с всички основателни претенции към качеството и обхвата на тези преобразувания, управлението на СДС успешно премина Рубикон на реформисткия преход в България.

През юли 2001 г. Симеон Сакскобургготски

наследи държавна система, в която бе наложен ред.

Икономиката бе в началото на мощен цикъл на растеж. Най-болезнените промени – затварянето на предприятия и уволненията на техния персонал бяха приключени. За съжаление новото правителство на НДСВ и неговият премиер не бяха в състояние да се възползват от това благоприятно състояние на нещата. В продължение на шест-осем месеца представителите на мнозинството в Народното събрание и неговите министри в правителството се запознаваха помежду си, както и с основните отговорности на своите ресори.

Митът за чудотворната компетентност

на Симеон и неговия “елитен екип” бе първият балон, който се спука. Парламентът заседаваше по 15 минути на ден в очакване новото мнозинство от законодатели да се самообучи за високоотговорната си дейност.

Днес не може да се даде пример за нито един основен параметър от социалния, икономически или културен живот на обществото, по който за последната година да е осъществена що годе значима промяна към по-добро. Разбира се, не всички представители на новата власт бяха безпомощни. Поредица добри професионалисти свършиха много полезни неща в своята област – здравеопазване, правосъдие, борба с престъпността. Приоритетите на българската външна политика бяха успешно отстоявани с безукорен професионализъм през тази година от министър Соломон Паси и неговия екип, както и от министъра за европейска интеграция Меглена Кунева. Но всички тези положителни приноси бяха постъпки на отделни хора с позиции във властта, а

не продукт на организирана управленска стратегия

на мнозинството и неговото правителство. Затова и настоящето управление излъчи няколко фигури с добър и запазващ се персонален рейтинг, но не можа да излъчи екип, който да оправдае дори и отчасти голямото доверие, което гласоподавателите гласуваха на Сакскобургготски преди една година. Няма друго управление с толкова катастрофален срив на рейтинг само 10-12 месеца след своето начало. През юни 2001 г. 43 на сто от българските гласоподаватели подкрепиха Симеон и неговото движение. Днес само около една трета от тях биха го направили отново.

Едва ли има нужда да се подчертава, че през изтеклата година не бе изпълнено нито едно от популистките обещания на Сакскобургготски, подвели два милиона души да гласуват за него. В своята подавляваща част тези обещания не само не са изпълнени – те не са въобще изпълними.

Нито за 365, нито за 800 дни.

“Несимволичното” подобряване живота на хората е неизбежно бавен процес, за който основна отговорност освен държавата, носят и самите граждани – заедно и поотделно. Разграбването на държавата при Луканов и Беров, катастрофата на утопичния неокомунизъм при Виденов, бавното и мъчително изправяне на крака при Костов показаха на средния българин, че в условията на новата икономическа система всеки трябва сам да носи отговорност за себе си, преди да разчита на помощ от обществото и държавата. Щедрите популистки обещания на Симеон наново развратиха мирогледа на този усреднен българин, тласнаха махалото на неговите надежди в екстремума на един илюзорен свят, в който “добрият цар” оправя живота ти вместо теб самия… Броени месеци по-късно махалото неумолимо люшна очакванията на стотици хиляди измамени в противоположния екстремум на безпътицата и отчаянието. Тук няма светлина, няма надежда, докато… махалото не се задвижи отново обратно… Докато не просветне надеждата за ново чудотворно избавление – било с наново поукрасения “демократичен социализъм”, било с “добрата силна ръка” на някой истински екшън герой…

И все пак – ако бе съумял да организира едно средно нормално управление, Симеон можеше да изпълни поне малкото си реалистични обещания. Какво пречи да се инициира например реална програма за кредити на дребния бизнес? През изтеклата година получилите такива кредити бяха толкова малко, че почти за всеки от тях се организираха отделни телевизионни предавания…

Липсата на общ смисъл, посока и политика на управлението на Сакскобургготски неизбежно води до третия резултат от тази година на провалени очаквания –

масираното нахлуване на БСП в структурите на държавната власт.

БСП има успешния опит на прикрито властово настъпление от времето на кабинета Беров. Тогава червената партия и червения бизнес успешно контролираха страната, прикрити зад паравана на една номинална изпълнителна власт, управляваща с “програмата на СДС”. Днес задачата на БСП е още по-лесна предвид официалната идеология на “добрия цар”, дошъл да помири всички партии “за да не се карат вече”. Тази идеология превърна в невъобразим политически миш-маш не само управляващото царско движение, но и по-голямата част от българския политически спектър. Зад паравана на тази бъркотия най-удобно летят към властта “червените ескадрони”. Те досега да бяха я облетяли и обяздили напълно властта в държавата, ако не трябваше да се пази известно приличие и международно поведение – иде ноември, Прага, НАТО, пък и към Социнтерна сме се запътили все пак…

Триумфалното шествие на Симеон към властта преди една година бе невъзможно без дискретната подкрепа на това ядро в БСП, което червената партия наследи от специалните служби на бившия режим. Осъзнавайки, че БСП не може да победи СДС във фронтално противоборство на изборите през 2001 г., това организирано ядро подкрепи дискретно, но мощно властовата амбиция на бившия монарх. Днес СДС е в нокдаун, а царското правителство е сравнимо по слабост само с това на Л. Беров. Дълго ли още ще е нужен Симеон на БСП като премиер? Зависи…

Две са основните

предпоставки за спокойно управление на БСП

– слаб и повален СДС и отстраняване на МВФ от България. Така бъдещото червено управление ще може да сложи ръка на държавния резерв и на резерва на валутния борд. Да се осъществи втората предпоставка обаче е значително по-трудно от реализацията на първата…

… Какво ли не мина през главата на българина за последните 12 години, ще мине и това. Ще се преглътне поредното разочарование, ще се изгладува поредната държавна разсипия, ще се устиска поредното червено властово недоразумение. Ще дойде пак сезонът на нерадостното изтрезняване от страстите, на разумното и трудно ново начало. Изтърпели сме какво ли не – ще изтърпим и това. Ако само не сбъркаме няколко много важни неща, които не се побират в логиката на цикличното ни пиянство, махмурлук и отрезвяване, защото принадлежат на друг, нецикличен свят.

Имам предвид отстояването на приоритетите на външната ни политика. В НАТО канят веднъж – ако искаш, и ако можеш. В ЕС се влиза веднъж – ако можеш да си го извоюваш. Външната политика бе тази сфера, в която Сакскобургготски единствено респектираше приемствеността с дейността на предшестващото го синьо управление. И същевременно външната политика бе тази сфера, в която той най-малко респектираше правото на българската общественост

да знае какви решения взима нейното правителство.

Кулминация на тази липса на респект бе посещението на Симеон в Москва, което бе почти персонално – без нито една значима фигура в делегацията, без общи официални срещи и разговори. За какво говори и какво договори българския премиер в руската столица? Защо веднага ескалираха руските претенции към България – и по отношение на Булгартабак, и по поредица от други проблеми в компетенцията на българския държавен суверенитет?

Нека не се прилъгваме от заклинателни фрази като “той е роден дипломат”, “цял живот е учил за това” и т.н. Да ми прости Господ ако съм несправедлив, ама той

и дядо му беше “роден дипломат”,

който пазеше “виртуозен баланс между Русия и Австрия”, докато накрая не “избалансира” Егейска Македония в Гърция, Вардарска – в Сърбия, а Южна Добруджа – в Румъния. Ако колективният разум на българската национална общност не пази неотклонно общия ни интерес, ничия височайша и тайнствена дипломатическа виртуозност няма да ни свърши работа. Особено днес, когато с всяка своя стъпка правим съдбоносен избор – да бъдем част от съвременната европейска цивилизация, или да се сринем до бедна периферия на Третия свят. Не бива да допуснем приближаващия край на едно случайно управление да осуети съдбоносния избор на България да бъде и да остане част от обединена Европа.