Илюзиите на иракската демокрация

Фрагментираното иракското общество и кървавата политическа история на държавата би трябвало да накарат всеки да се замисли сериозно преди да предвижда бързо и лесно създаване на жизнена демокрация в Ирак. САЩ явно не оценяват колко дълбоко вкоренена е сектанската, племенната и етническата лоялност и колко сложно ще е възстановяването на връзките между отделните иракски общности, отчуждени една от друга от десетилетия на разколна държавна политика.

Ирак винаги е бил трудно податлив на контрол и управление. Обслужвайки единствено империалистичните си интереси, Великобритания прибързано постави на власт през 20-те години Хашемитската династия, идваща от близката провинция Хиджас (в днешна Саудитска Арабия), която нямаше обществена легитимност поради тесните си връзки с колониална Англия и минималната социална подкрепа. Хашемитите бяха откъснати от всекидневния живот и така държава и общество оставанаха разделени. Търсенето на опора в армията за удържане на властта означаваше, че е само въпрос на време преди да се появи някои на бял кон, който да свали монархията и да управлява Ирак със железен юмрук. Амбициозните военни побързаха да разрушат стария ред и да преобразят Ирак според техните представи - йерархичен, твърд и авторитарен режим.

Бруталният преврат на Абдул Карим Казим от 1958 г. даде началото на нова милитаристична ера в Ирак и пося семената на безкрайни борби за власт и на множество кръвопролития. В периода между 1958 и 1968г. военните обърнаха оръжията си един срещу друг и тероризираха подчинените иракчани. Тяхното съперничество, както и националистическо-комунистическата линия бяха като огледало на иракското общество и се решаваха главно чрез физически разправи и изолиране. Ирак се превърна в най-жестноката и насилническа страна в региона.

Мохамед Хайкал, проницателен наблюдател на арабската политика, заяви "Ирак винаги е бил гранична държава между цивилизации. Това е мястото, където империи влизат в стълкновения и се сблъскват армии. "
Кървавите политически промени от 50-те и 60-те години трансформират Ирак от полу-конституционна в тоталитарна държава. Целта на Баасистите, които превземат властта през 1968г., е да консолидират властта си над обществото и да направят от Ирак регионална сила, с която да се съобразяват останалите страни. Те използваха кръв, стомана и петрол, за да наложат властта си. Разногласията бяха забранени и опонентите биваха екзекутирани по бързата процедура. До момента, в който Хюсеин не пое контрола през 1979г., военизираната държава почти беше погълнала гражданското общество. След падането от власт на иранския шах, новият султан на Багдад показа, че политическите му амбиции надхвърлят границите на Ирак. Хюсеин мечтае да стане недосегаемия шериф на Персийския залив и владетел на арабския свят. Той въвлече Ирак в две опустошителни войни в Залива, които струваха на страната хиляди жертви и милиарди щатски долара.

Иракският народ, контролиран и репресиран от 1958г., вече е изгубил доверие в политическата система и се е обърнал навътре към сигурното пристанище на трибализма и религиония и етнически фракционизъм. Всяка една общност -- кюрди, сунити, шиити, се защитава сама и си изгражда "желязна стена", за да защити членовете си. Гражданското общество беше разрушено, а средната класа беше изтрелбена благодарение най-вече на въведените от ООН санкции от 1991г. Градивните блокове и институции, необходими за функционираща система на управление, какво остава за демокрация, не съществуват. Трагедията на иракската политика, както и на арабската политика като цяло, е че и управляващият елит и доминиращата опозиция са антилиберално и антидемократично настроени. Обществото е дълбоко белязано, а довериетоо му е почти изчерпано. Подривната дейност и заговорите са заменили естествените политически процеси като основен начин за достигане до властта.

В случай, че Съединените Щати нападнат Ирак, вероятно режимът на Саддам Хюсеин ще се срине много по-бързо от очакваното. Той отчужди повечето социални групи, включително и важни части сред неговия собствен клан Такрити. Възможно е обаче да има отрор от страна на силите за сигурност, Републиканската гвардия и някои сунитски племена. Тези сили ще се бият, защото се застрашава оцеляването им - освен ако администрацията на Буш не даде убедителни гаранции за сигурността им.

САЩ не бива да имат илюзии относно цената на войната в градска среда, особено по отношение на иракските граждани, или относно херкулесовата задача да се реконструира "пост-Хюсеинов" Ирак. Очакваният сценарий е военната инванзия на САЩ да предизвика цивилни жертви. Вероятно племенното отмъщение ще усложни помиряването и възстановяването. Клането в Багдад със сигурност ще засили недовериетоо между управляващата сунитска общност от една страна и шиитите и кюрдите от друга.

Първоначално, военното освобождение на Багдад може и да доведе до отприщване на радостни възгласи по улиците на Ирак. Но в случай че САЩ не се ангажира със силов контрол над новия ред за много години напред, Ирак ще се разпадне в хаос, ще дестабилизира съседните страни и ще даде храна на нов свещен Джихад, при които ще продължат атаките срещу американци. Така че не само, че Ирак няма да се демократизира, но и жизнените интереси на САЩ ще бъдат заплашени.

--------------------------------

Авторът на статията е професор по международни отношения и по близкоизточни изследвания в колежа "Сара Лорънс". Автор е на книгата "Ислямистите и Запада"

Превод mediapool.bg