Ирак: Етика на изхода

Първите от десетилетия насам демократични избори в Ирак отминаха и новото иракско правителство стъпва на краката си. Време ли е Съединените щати и техните съюзници да си отидат? Какви са задълженията на САЩ и кога трябва да се самоуволнят от служба? В кръглата маса на Foreign Policy пет водещи експерти разискват как Съединените щати да се сбогуват с Ирак по подходящ начин.

Как да не станем предатели

Лорънс Каплан*

Ще бъде добре, ако противниците на решението да започнем войната признаят, че вече не обсъждаме преимуществата на нахлуването в Ирак, а преимуществата на нашето напускане. След като Съединените щати обърнаха наопаки цялата страна и създадоха такава обстановка, че Ирак няма сили да се излекува сам, преждевременното оттегляне не ще поправи стореното, квалифицирано от привържениците на войната като грешка.

А има още по-големи грехове от тези, които извършихме. Единият е безразличието, а другият - предателството. Ако ние приберем войските си у дома, преди да е възвърната стабилността на Ирак, Съединените щати ще са се провинили и по двете линии.

Отвъд разтърсващата нравствена оценка а перспективата да изоставиш на милостта на съдбата една страна, нападната и дестабилизирана от теб, нека се опитаме да си представим какво на практика ще постигнем с изтеглянето на Съединените щати от Ирак в такъв ранен стадий? Нищо. Резултатът ще е стратегическа катастрофа. Да се осуети разпадането на Ирак означава да бъде предпазена страната от положението, в което до неотдавна бе изпаднал Афганистан - вакуум, запълнен от терористични организации. А според доклад на Националния съвет по разузнаването тъкмо това се случва днес с Ирак.

Само правителство, упражняващо поне относителен монопол над силовите средства, може да предотврати подобно развитие. Уви, иракските сили за сигурност не са напреднали в осъществяването на своята заветна цел - да наберат достатъчно многочислена полиция, национална гвардия и войска. Следователно, докато стане това, или американските военни ще запълват празнината, или няма кой.

Тази истина сякаш е повече от очевидна. И сигурно така изглежда в очите на иракските лидери. Министър-председателят Ибрахим ал Джаафари предвиди: „Ако САЩ се изтеглят твърде рано, ще настъпи хаос.“ А колегата му Моуафак ал Рубаи описа перспективата като „рецепта за бедствие“. Все пак от гледна точка на Съединените щати, чиито войски продължават да дават жертви в Ирак, нещата не са така безспорни. Затова американците трябва да си зададат въпроса какво точно дължат на Ирак. Ако в американската политика наистина има морал, в което аз лично вярвам, отговорът може да е по-обнадеждаващ (или поне не по-огорчаващ) от случилото се дотук. Това не означава, че ще патрулираме из страната навеки, а че ще останем, докато Ирак събере сили да укроти силите, развилнели се след нашите действия.

*Авторът е главен редактор на The New Republic и ст. научен сътрудник в Хъдзънския институт. Есетата в тази рубрика са извлечение от конференцията, организирана наскоро от Института за изследване на мира „Джоун Крок“ към университета „Нотр дам“ и Центъра за религии и култура към Фордамския университет

Да си тръгнем сега

Джордж Лопес*

Новата иракска власт трябва да е в състояние да противостои на бунтовете на националистка, политическа и религиозни основа. Но иракските лидери няма да получат необходимото им за целта културно и политическо пространство, ако Съединените щати не направят някои трудни стъпки.

Първо, САЩ трябва да обявят и да изпълнят поетапно изтегляне на войските, което да приключи до февруари 2006 г. За да са убедителни в действията си, те трябва да сведат размера на своето посолство до мащабите на другите дипломатически представителства в региона. След това Съединените щати трябва да изнесат военните бази, които строят в момента, за да заличат убеждението, че иракското правителство е зависимо от военната сила на САЩ.

Има две основни възражения срещу тази стратегия. Тактическото е, че обявяването на краен срок значително улеснявало бунтовниците да кроят свои планове. В политическия план противниците на идеята уверяват, че тази стъпка щяла да се приеме като знак за слабост и от нашите съюзници, и от враговете ни.

Първото възражение не е правдоподобно. Американските лидери винаги са имали грешна преценка за потенциала, мотивите и стратегиите на метежниците. През последните две години администрацията непрекъснато твърдеше, че след като бъде заловен Саддам Хюсеин, след като властта се прехвърли от временното правителство на коалицията в ръцете на преходното правителство на Ияд Алауи, след като се отвоюва обратно Фалуджа и след като се проведат януарските избори, размириците ще затихнат. Вместо това те се разраснаха, а ударите станаха по-силни. Днес е очевидно, че вездесъщото американско присъствие мотивира отчаяните до безнадеждност наши противници да сеят анархия.

Обявяването на краен срок ще даде на иракската власт най-действения лост за пазарлъци, на който би могла да се надява при дадените обстоятелства.

Страхът, че едно внезапно изтегляне щяло да се изтълкува като слабост от страна на САЩ, изпуска от внимание най-главното - желанието на Ирак да се отърве от окупаторите.

Според проучване на общественото мнение, направено от социологическата агенция „Зогби“ през януари тази година, 82 процента от сунитите и 69 процента от шиитите искат американците да напуснат „или незабавно, или след като избраното правителство поеме функциите си“.

Оттеглянето пред толкова силен и единодушен национален отпор не е политика на слабия, а на подобаващо уважение към желанието на иракския народ. Да не говорим, че Съединените щати ще разберат какъв е ефектът от подобна стъпка едва след като я направят.

Един траен ангажимент за икономическа помощ и зачитане на политическия избор на иракчаните за собственото им бъдеще ще остане в историята като много положителен пример. Изтеглянето на САЩ ще бъде победа на здравия разум над преувеличените страхове.

*Авторът е старши научен сътрудник в Института за изследване на мира към университета „Нотр дам“

Наполовина свършена работа

от Кенет Хаймс*

С висок коефициент на полезно действие и завидни бойни умения Съединените щати спечелиха в Ирак една несправедлива война. После с лошо планиране и некадърно управление администрацията изложи на риск един справедлив мир. При такава разгромяваща рекапитулация трябва ли САЩ просто да опразнят мястото, където ботушът им никога не трябваше да е стъпвал?

Само военните теоретици имат навика да разсъждават върху справедливостта на една военна кауза (jus ad bellum) и нейното провеждане (jus in bello). Сега ние трябва да се занимаем с jus post bellum - какви са задълженията на един окупатор и кога отпадат те.

Свети Августин, един от основоположниците на традицията на справедливата война, ни е помогнал да проумеем, че мирът не е просто отсъствие на конфликт. Това разбиране ни насочва към извода, че в най-добрия случай Америка си е свършила работата само наполовина. Нашествието натовари победителите с морално задължение - да поддържат определена степен на обществен ред, докато преизграждат правителството и институциите на победената нация. Затова моралният императив за времето на окупацията е благосъстоянието на Ирак, а не американските интереси.

Оттук следва, че Съединените щати и съюзниците не трябва да напускат страната, докато основните обществени институции не заработят или докато не стане безпределно ясно, че окупационните сили са нежелани, или неспособни да спомогнат за създаването на въпросните институции.

Американците, които едва чакат страната им да излезе от Ирак, се изкушават да привеждат довода, че причината за бунтовете е присъствието на САЩ и затова изтеглянето е етически правилно. Но то е само наполовина правилно: бунтовниците ще се противопоставят на всяко правителство, което не е доминирано от сунитите, а днешните иракски сили за сигурност все още не са способни да поддържат ред.

САЩ трябва да направят всичко възможно, за да се уверят, че политическият режим - с одобрението на мнозинството от иракския народ, своевременно и пълноценно е поело суверенната власт. Изборите през януари дадоха на новото правителство здравословен шанс за легитимност, но Съединените щати все още трябва да осигуряват стабилността му. Когато независимото и представително иракско правителство поеме изцяло властта и заяви на САЩ, че е желателно да напуснат, ние трябва на мига да се оттеглим. Ако помоли чуждите сили да продължат присъствието си и да оказват други форми на помощ, Съединените щати трябва да се отзоват. Една несправедлива война не може да бъде извинение да оставим след нас един несправедлив мир.

*Авторът е декан на факултета по теология в Бостънския колеж

Здраво свързани с новия Ирак

от Жан Бетке Елштайн*

За да е справедлива една война, държавата, която я води, трябва да си е поставила задача да накаже агресор или да премахне мащабна несправедливост. Целта е да въдвори по-голяма правда от съществувалата преди прилагането на бойната мощ. Окупационната сила е длъжна да направи всичко възможно, за да не позволи обстановката да се влоши. В тази общовалидна оценъчна рамка въпросът е какво е необходимо, за да бъде изтеглянето етично.

Първо, страната, ангажирала се и изпълнила военните операции, трябва да претегли степента на своите отговорности в следвоенната ситуация. Ако ролята ѝ е незначителна, отговорността намалява подобаващо. В случая с Ирак, разбира се, САЩ и техните съюзници носят най-тежкия морален товар. Особено САЩ. Никоя друга страна или организация не е толкова пряко обвързана с конфликта. Явно това състояние на нещата може да е всичко друго, но не и идеално. Когато тръгва на война, голямата сила трябва да увлече след себе си максималния възможен брой съюзници. Като знаем как увъртат ООН и колко неспособни са да се справят с диктаторски режими, официалната подкрепа u1085 на международната общност ще си остава невъзможна и нататък. А залогът е огромен за всички, затова хубаво ще е международната общност да помага, а не да спъва действията. Голямата етична отговорност все пак лежи върху плещите на онези, които свалиха Саддам Хюсеин.

На страните, причинили следвоенното положение, се пада огромната тежест да възстановят инфрастуктурните и екологичните поражения от военните операции. Екипите за гражданска помощ трябва първо да съсредоточат усилията си към осигуряване на насъщните нужди на живота - вода и електричество, училища, болници и други базови институции на обществения ред. Също толкова належащо за изграждането на справедлив мир е да се възобнови политическата инфраструктура. Всичко това ще рече, че сме длъжни да оставим народа на завладяната страна и международната среда в по-добро състояние, отколкото са били преди намесата ни.

Установяването на легитимна власт в Ирак е въпрос на деликатно равновесие.

Окупационните сили трябва да осигурят освен това защита и сигурност. Ако една страна е била разоръжена, отговорността за нейната отбрана от външни и вътрешни врагове се поема от победителите. Колко дълго ще продължи и докъде ще се простре този устройствен модел ще зависи от заплахите пред него и от скоростта, с която Ирак ще изгради свой капацитет за защита и вътрешна сигурност.

И накрая, окупационните сили трябва да реагират светкавично, ако се зададе нов режим на страха от типа на Саддамовия. Така както през цялата епоха на студената война и десетилетията двуполюсно противопоставяне Съединените щати защитаваха следвоенна Европа (в това число и новосъздадената демократична Западна Германия), така днес те трябва да останат здраво свързани с новия Ирак. Така както съюзниците никога нямаше да позволят в Германия отново да се роди нацистка държава, така САЩ трябва да са бдителни, в случай че здравите опори на обществото в Ирак поддадат. Народът на тази страна не бива да става жертва още веднъж.

*Авторът е професор по социална и политическа етика в Чикагския университет

Ислямското решение

Соахил Хашими*

Докато Съединените щати търсят кой е най-добрият начин да излязат от Ирак, мюсюлманският свят трябва да обмисли как да влезе. Мюсюлманските граждански, политически и религиозни водачи трябва да преодолеят негодуванието и омразата, породени от войната в Ирак. Нито една мюсюлманска страна не изпрати войски в „коалицията на желаещите“ и единици предоставиха символична помощ за следвоенната стабилизация на страната. Ненавистта към САЩ и политиката им в региона постоянно нарастваше в мюсюлманския свят.

Върхът дойде, когато ислямски духовници не само заклеймиха американското нашествие, а издадоха и фатви, призоваващи мюсюлманите да подкрепят бунтовете.

След изборите през януари обаче мюсюлманите не могат да си позволят само да проклинат злините на войната. Ислямската етика изисква от тях да помогнат на иракските си братя в изграждането на една по-спокойна и уредена държава. Както повелява коранът: „Не скланяй враждата да те отклони от справедливостта. Най-праведен си, когато си справедлив.“

Но преди всичко ислямската етика повелява мюсюлманите да не помагат - нито материално, нито морално, на убийци и терористи, предрешени като муджахидини. Заради това, че симпатизират на каузата на бунтовниците, Съединените щати да бъдат изгонени от Ирак, много мюсюлмани мълчаливо приемат жестокостите, извършвани от разни главорези. Отвличанията, изтезанията, обезглавяванията и безразборните убийства на цивилни граждани с живи бомби не са дело на муджахидините. Те са деяния на криминални елементи и трябва категорично да бъдат отхвърлени от мюсюлманите като престъпления.

Мюсюлмански войски с мандат от Арабската лига и Ислямската конференция трябва да заместят американските, британските и другите европейски сили като временни миротворци, докато силите за сигурност на Ирак преминат подходящото обучение. Тези мюсюлмански сили не трябва да включват войски от съседни на Ирак страни, които може да имат свои намерения за територията му, но могат да бъдат съставени от войници на Мароко,Египет, Пакистан или Бангладеш.

Написването на конституция на страната несъмнено ще разпали стари полемики вътре и вън от Ирак за съвместимостта на исляма с демокрацията. Споровете обаче не бива да отклоняват вниманието от основния морален принцип - правото на иракския народ на самоопределение. Конституцията, която ще гарантира в най-висока степен сигурност, благосъстояние и справедливост на всички иракски граждани - сунити и шиити, мюсюлмани и немюсюлмани, ще бъде ислямска по своята същност. Успехът на иракската демокрация ще окаже благотворно въздействие върху всички араби и мюсюлмани. Рухването на иракския експеримент в огъня на гражданска война няма да е от полза за никого.

Повелята за мюсюлманските водачи е да не повторят грешките си от времето, когато се подготвяше американското нахлуване в Ирак - не само през 2003 г., а и през 1991-а. Те нито веднъж не изпълниха своя дълг да изолират и да отстранят жестокия режим на Саддам Хюсеин: нито когато нападна Иран, нито когато тероризираше собствения си народ, нито когато нахлу в Кувейт. Обратно, десети-летия наред арабските лидери или не предприемаха нищо, или активно подкрепяха Саддам.

Техните действия и бездействия твърде много улесниха американската намеса.

Днес, след като му предстои процес за престъпления срещу човечеството, Саддам трябва да бъде съден освен по международните и по ислямските закони. На делото трябва да свидетелстват иранци и кувейтци - не само като пострадали граждани на чужди страни, а като мюсюлмани, жертви на диктатор, представящ сеза мюсюлмански държавник. Всеизвестни са думите на Мохамед: „Висшата форма на джихада е да кажеш истината в очите на тиранина.“ Да бъде потърсена отговорност от Саддам по ислямския закон ще помогне на други жертви да казват истината в очите на техните тирани.

*Авторът е доцент по международни отношения в колежа „Маунт Холиоук“