Ирак не е Виетнам

След седмици лоши новини от Ирак вестта, че синовете на Саддам Хюсеин са убити в Мосул от войници на 101-а въздушнопреносима дивизия е успех, който донякъде променя перспективата.

Както е известно, от обявяването на съюзническата военна кампания за приключена в началото на май при бойни действия досега са загинали над 40 американски войници. Независимо, че с тях общата цифра на загубите надхвърля тази от войната в Залива през 1991 г., ситуацията не налага съпоставки с Виетнам.

Въпреки това от противниците на войната в Европа и най-вече в арабския свят се изразяват съмнения, че американците ще могат да устоят в Ирак.

Единият от привежданите аргументи в подкрепа на това е поведението на американците в кризите в Сомалия и след войната за освобождаване на Кувейт. Другият е самият начин на воюване на американците с минимални собствени загуби и странични щети, който често се тълкува като мекушавост и нерешителност.

Окупацията на Ирак ще продължи по-дълго отколкото очакваха мнозина след бързия успех на военната кампания. Очевидно е, че поне в Пентагона бяха подценили следвоенните трудности. Събарянето на една пуснала дълбоки корени в нацията брутална диктатура, разчистването на отломките и изграждането на една нова политическа и държавна система наистина не е проста работа и се подава на планиране само в ограничена степен.

Възстановяването на Изтока на Германия, който беше цвете в сравнение с Ирак, също отне повече време отколкото се обещаваше в речите на политиците, а на Балканите работата за преодоляването на последствията от войните в бивша Югославия още не е приключила. Но напредък се забелязва и там, и в Ирак.

Иракчаните са по-добре, отколкото преди четири месеца, ако перефразираме за случая лозунга на предизборната кампания в Америка.

От прекратяването на военната кампания загубите на американците са сравнително незначителни. Такива са те и за голямото мнозинство от американската общественост, ако се вярва на анкетите за проучване на общественото мнение. Неизбежните трудности на окупацията не са предизвикали някакви сериозни раздвижвания на "домашния фронт" в Америка. Пък и проблемите в Ирак не са чак толкова големи, че да не могат да бъдат овладени с едно по-гъвкаво и по-умело управление и с повече търпение.

Има признаци, че американците променят тактиката си в именно тази посока. Положението в Ирак не е толкова катастрофално или безнадеждно, както можеше да се прочете тези дни в един германски вестник.

Накрая, вътрешнополитическата борба в Америка започва все повече да си казва думата. В навечерието на кампанията за първичните избори, предшестващи избора за президент, размяната на словесни удари значително се изостри.

Логиката на политическата стратегия за започващите от началото на идната година първични избори, принуждава дори онези от демократите, които подкрепят войната в Ирак, да ухажват по принцип лявата маса на демократическия електорат. Конкретно това означава, че трябва да пригласят на хора на левите критици на войната и да раздуват тенденциозно рисковете и сенчестите страни на окупацията и, разбира се, да критикуват президента Буш, за да задържат кандидатурите си в щати като Айова и Ню Хемпшир.

Уязвими места има достатъчно - ненамерените досега биологични и химически оръжия в Ирак и използваните в речите на Буш несъстоятелни аргументи от разузнавателната информация.

Американците имат проблем с респекта в Близкия и Средния изток и той не е от вчера. Изходът от войната през 1991 г. беше затвърдил у мнозина тезата на Саддам, че американците са страхливци, които не могат да издържат да понасят продължително време загуби. Американците трябва сега да покажат на народите в арабския свят, че наистина сериозно са се хванали да изградят "нова държава" в Ирак, без да имат империалистически амбиции и наистина да предадат в един разумен срок управлението ѝ в ръцете на иракчаните, за да не бъдат упрекнати, че са ги предоставили твърде рано на самите себе си.

Америка се старае отново да събере повече съюзници за новата цел, не защото е затънала до шия в трудностите, а защото това е по-добрата политика и тази политика съответства на традиционния американски начин на поведение. Ожесточената разпра в Съвета за сигурност не бива да ни кара да си затваряме очите, че именно упрекваният като унилатералист и хегемон президент Буш беше този, който върна Ирак като тема във форума на Обединените нации.

По БТА