Иран - земя на парадоксите

Иран празнува 23 годишнината от ислямската революция с носталгични припеви "Америка, големия Сатана", донякъде оправдани от факта, че американският президент Джордж Буш спомена името на страната като част от "оста на злото", включваща страните, подпомагащи тероризма и производството на оръжия за масово унищожение. Под тази повърхност обаче Иран вече не е държавата на шериатското право от времето на аятолах Хомейни. Иран заслужава да бъде класифициран като регионално, а може би дори глобално огнище на нестабилност. Подкрепата му към ислямския фундаменталистки тероризъм на ливанската шиитска организация Хизбула на практика подкопава крехката перспектива за помирение между Израел и Палестина. Вътрешното развитие на Иран обаче е сложно и сатанизирането на тази ислямска република съвсем не помага за разбирането ѝ. Също толкова безполезно е разделянето на партиите на "консерватори" и "реформатори", последните ръководени от президента Хатами. В много отношения Иран може би е най-интересната страна в региона, с най-голям потенциал за развитие, макар и не към демокрация в западен стил, но така или иначе към по-голямо отваряне и либерализация. Парадоксът тук е, че потенциалът на Иран е именно в неговата идеология като ислямска страна.

След смутните и кървави първи години на иранската революция, настъпиха забележими промени. На първо място: изборите. Те естествено са подчинени на ислямската идеология и всички кандидати и партии трябва да си осигурят одобрението на най-висшия ислямски авторитет в страната, преди да се появят в предизборните бюлетини. Все пак, въпреки тези ограничения, съществуват доста различия и съперничество между отделните фракции. Жените могат да гласуват и да участват съвсем явно в политическия живот на страната. Образът на жената, скрита зад плътния черен чадор е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Да вземем за пример медицината: като се има предвид, че ислямският закон забранява на лекарите мъже да лекуват жени, правителството насърчи образованието на жените лекари. Днес в Иран има много повече жени лекари, отколкото по времето на режима на Хомейни, а броят на жените, които умират при раждане е най-ниският в региона. В същото време правителството разработи програма за контрол на раждаемостта и намери начин да я легитимира в контекста на ислямската религия с формулата "искаме образовани ислямски семейства".

Иран е доста сложна и объркана страна. Всеки, който познава европейската история обаче, може да направи паралел с калвинистко-пуританската революция. Калвинистите и пуританите бяха също такива хора: съсредоточени в свещените писания, които представляваха за тях модел на идеалното общество. Тяхното общество беше пуританско, отричащо консуматорството и лукса и не по-малко антифеминистко.

Тъй като калвинистите не приемаха църковната йерархия, те основаха своята власт на общността от вярващите - също както иранските шиити се отделиха от сунитския универсализъм - и затова въведоха изборите.

Калвинистка Европа беше в крайна сметка авторитарна теокрация, много подобна на режима на Хомейни в Иран. Тя обаче еволюира благодарение на пуританството от английски тип, за да стигне до съвременния парламентаризъм. Разбира се, до 1820 г. във Великобритания само членове на англиканската църква можеха да гласуват и да бъдат избирани.

Дали Иран ще поеме по подобен път на развитие, както европейските калвинисти? Няма нищо предопределено, но сравнението е впечатляващо. Поради замесването на някои ирански лидери в тероризма, ситуацията е далеч по-сложна, интересна, а може би и по-обещаваща, отколкото подсказва речта на Буш.

По БТА