"Истинските будители не се възприемат за такива", има ли ги днес?

На първи ноември календарът ни напомня за образите и идеите на онези светли личности от нашата история, чийто завет често забравяме във всекидневието. Времената са други, ценностите също, но питаме ли се кои са съвременните будители днес. Има ли такива личности изобщо?

Дали това пък не е младият учител по история на сина ви? Онзи, който заради любовта си към историята е предпочел да стане учител и да остави на втори план фотографията и видеото. Или пък преводачът, редактор и журналист, който се отказва от кариера във Великобритания, за да се върне в България и да се посвети на културата? Или пък университетският преподавател, за когото студентите са на първо място хора и приятели, а за да работи с тях зарязва 10-годишна кариера в Световната банка?

Това са историите на Тодор, Або и Иво, които по една или друга причина са решили да се посветят на образованието и културата, тук в България.

Тодор, който иска да научи младите на любов към историята

Тодор е на 34 г., роден в Карлово и израснал в село Каравелово. Левски и Ботев, в чийто роден край е израснал, са оставили отпечатък върху разбирането му за родина и общество. Тодор е магистър по история в Софийския университет и преди бързо и ненадейно да стане учител по история дълго време е работел като телевизионен оператор, видеограф, фотограф и видеомонтажист на свободна практика.

Любовта му към историята обаче го кара да избере друго професионално развитие. За Тодор е важно да помним миналото си и да се учим от него, защото това ни прави по-свободни.

"Станах учител, защото обичам историята и бих искал да предам тази любов и към младите хора. Чрез нея разбираме по-добре света около нас, разширяваме съзнанието си и това ни дава възможност да взимаме по-добри решения.“

Тодор описва учителската професия като изморителна, но удовлетворяваща. Той вярва, че учителят не само учи учениците, но може да научи много от тях.

"Чудесно е да споделяш своите познания и интереси с другите, а когато виждаш, че има интерес от страна на учениците, чувството е прекрасно. Класната стая е интересно място. Всеки клас е различен и има различна динамика. Определено не е скучно, а и учителят също има какво да научи от учениците.“

Тодор Петров, Сн. Личен архив

Според него подходът на учителя е много важен за това как учениците ще въприемат предмета, независимо дали говорим за история, литература, биология, или химия. Отношението на учениците към историята е различно, но се среща масовото разбиране, че историята е сбор от факти и години.

"Това е далеч от истината. Много важно е да разбираме процесите, които водят до тези събития. Миналото може да бъде изучавано по много различни начини и всеки да открие нещо интересно“, казва Тодор.

Той вярва, че все повече млади хора стават учители и не е вярно, че младите се отнасят пренебрежително към тази професия.

Въпреки че сега е отдаден на преподаването, Тодор не се е отказал от фотографията и видеото, които сега дори му носят повече наслада. За него професионалната кариера не е само източник на финансови средства, но и трябва да носи смисъл и удовлетворение.

"За мен професионалната кариера не е само източник на средства, а трябва да носи и удовлетворение. Моят интерес към снимането винаги е бил на първо време свързан с изкуството. Работата в медиите подчинява дейността на други цели, които я превръщат в продукт за бърза консумация.“

Според него се наблюдава твърде голяма поляризация в нашето общесто спрямо близкото ни миналo. Освен това днес е модерно и да се татуират български възрожденци, чиито идеи май не разбираме.

"Наблюдава се една поляризация в нашето общество спрямо близкото ни минало. Това показва, че има какво да се желае относно по-задълбоченото разбиране на процесите от нашата история. Смятам, че е важно да имаме и по-аналитичен поглед над тях, а не чисто емоционален. Относно личностите – въпросът не е само да ги помним, а да разбираме техните дела и послания. Модерно е да се татуират български възрожденци и национални герои, но не съм сигурен, че тези, които го правят, разбират идеите им.“

Тодор се вдъхновява от хората, които винаги се борят за справедливостта и истината. За него будиталите и в миналато, и днес са хората, които ни будят от съня на невежеството и ни помагат да бъдем критични към реалността, за да можем да я променяме. 

Або, който просто върши работата си отдадено

Або. Така го познават всички. Неговото истинско име е една малка тайна. Або е пътешественик, обиколил повече от 40 страни по света, въпреки че израства в провинцията на България. Роден е през 1991 г. и "послевkусът“ на комунизма през детството му дава възможност да разглежда живота по неповторим начин.

"Учих каквото учих, набавих си цял каталог безполезни дипломи, и най-сетне си паднах на мястото. Сега съм книгоиздател и веднъж седмично говоря за литература в радио "Фокус“, казва за себе си Або.

Той не смята, че се е посветил на културата, а че просто върши работата си отдадено, защото за него това е начинът да бъде полезен на околните.

Преди да си падне на мястото и да се завърне в България през 2020 г., той прекарва няколко години в Англия, където завършва своето образование и работи като учител и психотерапевт. Разбира се, преди това му се налага да прекара няколко години в ресторант като мияч и сервитьор. Според Або учителите тук основателно се борят за по-добри условия, но тези в държавните училища в Англия са далеч по-лоши.

"Да преподаваш в държавно училище там, е агония. Знам, че и тук учителите основателно се борят за по-добри условия на труд, но няма база за сравнение, колкото и да не ви се вярва. Скоро ще публикувам подробен текст по темата, който – надявам се – ще спомогне за по-обективна нагласа."

Або отбелязва, че е било трудно да се откаже от работата си като психотерапевт, защото е научен никога да не се отказва.

"В един момент разбираш, че успешният човек знае кога да се откаже. Не работех с желание и затова ставах все по-посредствен – пречех и на себе си, и на околните. Имах въжделения, които сякаш щяха да загният, ако не им бях дал воля, и канализирал енергията си в тяхна посока.“

Або на едно от работните си места, Сн. Личен архив

Або се връща в България не от носталгия и родолюбие, тъй като той няма самосъзнанието на българин, поне по начина, по който го разбират патриотите. За него националната гордост е най-опасното зло в историята. Връща се заради възможността да прави това, което винаги е искал – да работи с книги.

"Върнах се заради възможността да работя с книги – това, което винаги съм искал да правя. Имах неповторимата възможност да създам мечтаното си работно място от нищото, а такива врати не се отварят всеки ден. Условията за живот тук и сега са най-добре балансираните от всички страни по света, които съм посетил. Хората тук и сега са най-свободни въпреки несигурността. Все пак свободата по дефиниция води със себе си несигурност.“

Според Або ние трябва да се грижим за културата въобще, а не да се делим на "ние" и "вие".

"Ако човек може да припознае нещо като свое, то е единствено създаденото от него. Направеното от Паисий, Сенека, Рубенс или Сезариа Евора не ни принадлежи – нито на нас, нито на кой да е народ. За да се грижим за културата, е важно да осъзнаем това и да спрем да се дърляме за принадлежността на Кирил и Методий, Гоце Делчев и Елиас Канети. Трябва да започнем да създаваме по нещо полезно и красиво за обществото, да се освободим от суетата и от желанието за признание. Може би дори да оставаме анонимни.“

За него обстановката в страната създава и поддържа необходимите условия, за да може даровитите хора да споделят таланта и вижданията си. Според Або има истински качествени съвременни български автори, но това, че са българи не ги прави нито по-стойностни, нито по-бездарни.

Або смята, че световното общество е придобило най-добрия си облик в историята.

"Да, иска ми се да няма войни, шмекеруване, мързел, самореклама, национална гордост и прочее, но не съм наивен идеалист, който смята подобна картина за постижима. Може би единственото, за което ми се ще да апелирам, е средният човек да признае пред себе си, че огромната част от оплакванията му са неоснователни или незначителни, и просто да приеме относително малките несъвършенства."

Той не обича да говори за народните будители и има един различен поглед върху ролята на хората, които ни пробуждат от невежеството.

"Моля за извинение, но отказвам да говоря за народни будители. Ако взмемем пример с Лин-Мануел Миранда, той е човек, който пробужда целия свят с решението си да наеме чернокожи актьори за ролите на първите американски президенти в мюзикъла "Хамилтън“. Тук не става дума за неговия народ, нито за неговата история – това е надвременна заявка за равенството на човешката раса. И в така наречената наша култура има такива имена, но те не са общоприетите. Неведнъж съм богохулствал по адрес на ореолите, вписани в учебниците, и продължавам да стоя зад думите си. Именно затова извисявам Георги Марков няколко етажа над Ботев и Вазов, а до него бих могъл да поставя и няколко съвременни културни дейци, но предпочитам да им спестя тази отговорност, защото истинските будители не се възприемат като такива.“ 

Д-р Цеков, за когото студентите са хора и приятели

Иво Цеков е на 42 г. и е доктор по международно право и международни отношения в Софийския универститет (СУ). Той има многократни специализации в чужбина в областта на икономиката и международната сигурност.

От 8 години е главен асистент в Юридически факултет на СУ. През 2016 г. с голямо желание започва да води различи дисциплини в областта на международните отношения. За него студентите са най-голямото богатство в тази професия и са основната причина да бъде отново в университета.

Преди да стане университетски преподавател той прекарва 11 г. в постоянното представителство на Световната банка в София. 

"Работата е динамична и непрекъснато си в комуникация с хора от различни държави и култури. Безкрайно обогатяващо е, че тази организация цели подпомагането на различни държави, сред които бе и България. Това и придава смисъл. По време на годините прекарани в банката участвах в различни програми и проекти в България, които вярвам, че имаха своя положителен отпечатък върху живота на българите“, разказва д-р Цеков за времето си в банката.

Когато разбира, че след 10 години, прекарани в тази институция, неговото кариерно развитие е ограничено, той решава да се завърне към това, което му е носило толкова удоволствие преди това - времето в университета. Този път като човекът зад катедрата.

"Академичният живот винаги ме е привличал, идеята да продължаваш да учиш и да бъдеш част от университетската среда е стимулираща. Помага ти да останеш млад по дух, непрексънато контактивайки и обменяйки идеи с млади хора."

Той опрделя международните отношения като "бутикова специалност“, за която се изисква специален тип интелектуално любопитство, за да разбереш комплексите световни проблеми и въпроси, използвайки историята, икономиката, политиката и други сфери.

Д-р Иво Цеков (отдясно) получава награда за принос в областта на отбраната от служебния министър Димитър Стоянов, Сн. Личен архив

Иво Цеков гледа на студентите на първо място като на хора със своите различни характери, интереси и проблеми. Той обича да общува с тях и с немалко изгражда добри приятелски отношения, които остават и след края на следването им.

Въпреки това той смята, че висшето ни образование и нивото на студентите не е достатъчно добро. Не е най-добрата своя версия. Според него темата е всеобхватна, но основният проблем са множеството университети и студенти.

"В България има прекалено много университети, които произвеждат прекалено много висшисти, които нямат еднакво ниво. От това страдат студентите, които полагат повече усилия в реномираните заведения, както и пазарът на труда, защото извендъж е наводнен от кадри с дипломи, но без експертиза и умения. Намаляването на броя на университетите е отправна точка. Приемът трябва да е по-селективен, а ситото през годините да е по-тясно, за да може да завършат по-малко хора, но добри в своите направления. Пазарът на труда е голям, не е нужно всеки да е висшист."

Според неговите наблюдения нивото на студентите плавно спада с всяка изминала година. Това може да се дължи на проблемите на съвременното общество: влиянието на социалните мрежи, дефицитът на внимание, усещането че образованието е небходимо зло, твърде либералния подход на някои компании, които не изискват висока квалификация за начало на работа.

"Разбира се, винаги има единици, които изпъкват. Радващо е да видиш студенти с иситнски интерес в материята. Моята скромна тайна е, че се надявам да открия тези хора и да фокусирам работа на курса около тях, за да може всички да напредват с тях."

Д-р Цеков вярва, че межуднародните отношения на са за всеки. Все пак е много важно човек да се образова непрестанно.

"Непознаването на историята, географията, конфликтните точки и религията води до лесни манипулации в общестовто и изпадане в крайности, каквито наблюдаваме през последните години."

За него общестовото ни трябва да е такова, каквото е било и може да бъде. Да пази християнските си ценности, да има взаимно уважение, задружност, трудолюбие и спазване на законите. Той смята, че това, което може да ни обедини като общество е националният интерес.

"Това, което може да ни обедини като общество е националният интерес на държавата и в частност две негови категории, с които не бива да се прави компромис: политическата независимост на държавата и нейната териториална цялост. Народ, който помни своята история, ще пребъде във времето, а народът, който я забравя, е обречен да я повтори.
Опазването на този национален интерес трбява да става с желание, а не да бъде комерсиализиран и експлоатиран за евтини и пошли политически кампании.“

Според него всеки един човек, независимо от неговия произход и държава, който е оставил отпечатък и е променил живота на хората, може да бъде пример за вдъхновение. Д-р Цеков обаче мисли, че за съжаление, днес няма истински будители.

"Всяко поколение има своите големи личности, времената са други, но както казва сентенцията "Когато няма герои, историята сама ги създава.“. Но съвременните будители са много по-скромни като постижения, особено в някои направления. В политиката, за съжаление, примерите са най-оскъдни. Там няма нужните примери. Мисля, че това не е проблем само на България. Смятам, че това е проблем на съвременното общество в целия свят. Въпреки че днес имаме всичко, човешкият фактор не е така извисен, както е бил в блзикото и далечно минало.“