Където има власт, има и политика

Където има власт, има и политика. Това твърдение намира поредното доказателство за правотата си в последното решение на Конституционния съд, подписано с особено мнение от неговия председател Румен Янков. Да се твърди обратното, означава да се пренебрегва човешката природа. Законодателните текстове, които въвеждат т.нар. деполитизация, са обречени на неспазване.

Не виждам смисъл да се продължава с лицемерието. Очевидно сериозните промени в Конституцията, от които зависи бъдещето на българите, ще трябва да почакат подходящ състав на Конституционния съд, който да извърши ново тълкуване на същите текстове, позволяващо движение към премахване на несправедливостта.

Историята няма да спре, защото Васил Гоцев се е случил докладчик и е бил подкрепен от достатъчен брой съдии. Подмятанията, че Гоцев бил министър на правосъдието в правителството на Иван Костов, целят да го упрекнат в някакво пристрастие към СДС. Дали е свършил работа на СДС или на главния прокурор - няма значение. Важното е, че трябва да отречем възможността за деполитизация. Хората имат своите политически убеждения и ги проявяват навсякъде. Това, а не обратното, трябва да се превърне в изходно положение при изработването на законодателни текстове - включително и на конституционни.

Каква полза има обществото от паравана на деполитизацията, зад който се сключват всякакви политически сделки? Нима не беше отнета възможността на Симеон да се кандидатира за президент в резултат на подобна сделка? Няма никакъв проблем да се инвентаризират всички решения на Конституционния съд, от които личи обслужването на определен политически интерес.

Нормалният човек е податлив на влияние. Следователно гаранцията за обективност едва ли може да се намери в неговия характер. Механизмът на овластяването на едно лице е първата възможност да се създаде у същото лице интерес от правилна употреба на властта, да се премахне интересът от злоупотреба с нея. Механизмът на контрола върху неговите властнически актове е втората. Тъй като актовете на Конституционния съд не биха могли да се контролират от когото и да било, за този орган остава само първата възможност. Известно успокоение внася въвеждането на действие на тези актове само занапред и възможността практиката да се променя от последващи състави.

Съдиите в Конституционния съд са общо 12, от които четирима се назначават с указ на президента, четирима се избират от Народното събрание, и четирима се избират от общо събрание на съдиите от ВКС и ВАС.

Само за сравнение ще спомена, че деветимата съдии в американския Върховен съд, който упражнява контрол за конституционосъобразност по силата на прецедент от 1803 г. насам, се назначават от американския президент и се одобряват от две трети от сенаторите. Съдебната власт не участва в механизма на собственото си овластяване. Тази съществена отлика не се забелязва, въпреки че несъвършенството на българската демокрация произтича оттам. Авторите на нашата Конституция като че ли са приели априори обективността на съдиите и са изпитвали заешки страх да ги признаят за живи, нормални хора със свои страсти, страхове и убеждения, в това число политически.

Митът за т.нар. деполитизация изпълва отношенията по обществения договор за властта с лицемерие и некоректност. Обществото има сетива за това и реагира негативно. Доверието отдавна е опорочено и порокът очевидно не е въведен от управляваните. Тези проблеми, за съжаление, никога не са били в дневния ред на политическите партии в България. Дали защото нямат сетива или защото се чувстват удобно в лицемерната среда?

Едва ли са много хората, които не виждат, че покривът на българската демокрация е протекъл. Докато не признаем, че където има власт, има политика, вероятността периодично да се измокряме, докато уж сме на сушина, остава неудобно голяма.

*Авторът е юрист, бивш началник на кабинета на министър-председателя Иван Костов