Как би изглеждала една загубена война в Ирак

Саддам Хюсеин несъмнено е много зъл човек. Затова много важно е всеки опит за свалянето му да се увенчае с успех. Но това съвсем не е сигурно.

Отначало администрацията на Буш обмисляше повторение в по-малък мащаб на войната в Залива от 1991 година.Между 200 000 и 300 000 навлизат с масивна въздушна подкрепа от Кувейт, Саудитска Арабия и евентуално от Турция. След като за този вариант не можаха да бъдат спечелени нито саудитците, нито турците неколцина от правителството на Буш предложиха щурия план да се направи преврат в Саудитска Арабия. Останалите обаче се задоволиха с идеята за значително по-малка по-мащаб операция, която да започне от Катар, където американците имат голяма военновъздушна база и вече пристъпват там към съответните военни приготовления.

От Катар на север до иракската граница растоянието е 600 километра, а до Багдад 1000 километра. Това не са значителни дистанции дори за съвременните изтребители-бомбардировачи. Те налагат, поне за някои от бойните задачи, дозареждане с гориво във въздуха, прецизно разузнаване на целите, ограничават силно времето за пребиваване на самолетите над района на целите и възможността на пилотите да действат спонтанно при открила се възможност за атака.

Както при кампаниите в Косово и в Афганистан американската офанзива по суша ще бъде предшествана от мощни удари от въздуха, целящи да се унищожи всичко, което се движи на земята. Опитът от Косово показа обаче, че такива удари може да са безполезни, ако целите не се показват. Ирак наистина няма планините и горите, които скриваха армията на Милошевич от очите на натовските пилоти, но пространните застроени райони на иракските градове предлагат не по-малко ефикасно укритие. За Саддам не само по тази причина най-правилната тактика би била да съсредоточи своите войски в градовете. И изглежда в момента той прави точно това.

Но Саддам не е Милошевич. Тъй като няма какво да губи, той няма да се предаде. За събарянето му ще трябва да се използват сухопътни войски. Пентагонът прави сметка, че ще са нужни 50 000 войници, чието острие ще бъдат четири въздушнодесантни бригади с обща численост 15 000 души, само мъже. Първата бригада ще се спусне близо до Багдад. Задачата ѝ ще бъде да завладее някое летище и да го задържи, докато пристигнат другите войници с тежката материална част. След това отряди командоси ще плъзнат във всички посоки, за да овладяват ключови обекти, да търсят Саддам и, както се казва, да го "неутрализират".

Тук е уместно да направим някои исторически паралели. През 1940 г. германците започнаха нападението на Холандия с парашутни десантчици. До пристигането на сухопътните войски обаче почти всичките бяха унищожени. При въздушния десант на остров Крит през 1941 г. единствено стоварените с кораби войници спасиха германските въздушни десантчици. Загубите в хора и самолети бяха толкова големи, че Хитлер не посмя в последствие да направи друга такава десантна операция. Въздушният десант в Арнем през 1944 г. също претърпя пълен провал. През 1956 г. Израел овладя с въздушен десант прохода Митла на Синайския полуостров, но лековъоръжените израелски парашутисти несъмнено щяха да бъдат изтребени от египтяните, ако тяхната основна бригада командвана от Ариел Шарон не се бе придвижила с усилен марш за 30 часа до прохода, за да ги измъкне от обкръжението.

Ако никой от съседите на Ирак не се съгласи американците да използват територията му като плацдарм за нахлуване, първите американски войски, стъпили в Ирак, ще зависят изцяло от подкрепата от въздуха. Срещу тях ще е иракската армия /предполага се, че иракската авиация предварително ще е унищожена/, която наистина е половината от това, което наброяваше преди 10 години, но все пак това са 350 000 души! Те са лошо обучени и зле въоръжени, но 100-хилядната Републиканска гвардия се смята за непокътната, добре въоръжена и боеготова. Това важи особено за 30-те хиляди души от специалните части, а само те превишават двойно по численост авангарда от 15-те хиляди американски въздушни десантчици.

Ако бомбардировките направят иракските войски небоеспособни или сломят техния боен дух - тогава всичко ще свърши добре. Ако не, това ще е едно от най-рискованите начинания в цялата военна история. Да не говорим, че ако се видят притиснати иракците като последно средство могат да употребят оръжия за масово поразяване.

Държавният секретар Колин Пауъл, който е бил шеф на Съвета на началник-щабовете на американските въоръжени сили, каза в края на 2001 г., че още не е виждал план за война с Ирак, който обещава победа. Почти година по-късно, информациите сочат, че такъв план все още не е налице. Ако истинският план изглежда така, както е скициран тук, администрацията на Буш ще е най-добре да го преразгледа. В противен случай тя рискува зрелищно поражение от рода на това, което французите претърпяха при подобни условия през 1954 г. при Диен Биен Фу.

По БТА