Какъвто и да е изходът, мисията на Пауъл не е губене на време

Почти всеки знак на надежда в Близкия изток през последните 18 месеца бързо се загубва сред вълната от отчаяние, а същевременно броят на загиналите продължава да расте. Така стана и с вчерашната среща на Колин Пауъл с Ясер Арафат. Знакът на надежда, освен самия факт, че срещата се състоя, въпреки неодобрението на израелския премиер Ариел Шарон, беше, че за да направи срещата възможна, палестинският лидер разпространи изявление, в което осъди самоубийствените атентати.

Естествено, това са само думи, но всички преговори започват с думи, а тези бяха от съществена значимост. "Ние силно осъждаме насилствените операции срещу израелски граждани, особено последната операция в Ерусалим", обяви Арафат. Това бяха думите, които през последните месеци президентът на Палестинската автономия отказваше да произнесе, докато в същото време един по един членовете на Бригадите на мъчениците от Ал Акса, групировка, свързана със собственото му движение Ал Фатах, се взривяваха, отнемайки живота на много израелски граждани.

Отвъд смисъла на самите думи, друга причина за надежда беше фактът, че те бяха изречени под американски натиск. Изявлението показа, че американската намеса в кризата може да накара поне една от страните да направи нещо, което досега тя не искаше да направи. Знак на песимизъм е фактът, че отново беше демонстрирана слабостта на Арафат. Не само, че той е в слаба позиция, а че е слаб лидер. Повечето палестинци и араби заявиха, че Арафат ненужно е отстъпил пред американския натиск, при положение, че Пауъл не можа да принуди Израел да направи подобни отстъпки. Саудитски, йордански и сирийски вестници настояваха, че Арафат не трябваше да се съгласява да се срещне с Пауъл, преди да бъде прекратена израелската инвазия.

Различно щеше да е, ако Арафат беше разпространил изявлението си веднага след атентата в Ерусалим, при който загинаха шест души. Това може да се добави към многобройните "ако" на тази трагедия. Ако Арафат категорично беше осъдил тероризма. Ако беше взел някакви ефикасни мерки. Въобще ако можеше да направи нещо. Ако на изборите в Израел миналия февруари имаше някаква алтернатива на Шарон - някой достатъчно твърдолинеен, но способен да слага граница.

Има две фиксирани положения, които дават надежда за уреждане на конфликта. Всички страни се отдалечават от тях, но същевременно те налагат някакви ограничения и не позволяват ситуацията да премине в пълно разрушение.

На първо място е формата на бъдещото уреждане на кризата, която почти никой не оспорва. Саудитският мирен план и германският план, който вероятно днес ще бъде приет от министрите на външните работи на ЕС, са версии с малки вариации на схемите, обсъждани в Камп Дейвид и Таба. Ще има израелска и палестинска държава, които взаимно ще гарантират сигурността си. Въпреки че израелското правителство почувства, че е оправдано да вземе мерки срещу палестинския тероризъм, когато Арафат не го направи, дори Шарон трябва да признае, че е необходимо политическо решение, което не може да бъде наложено със сила.

Другият безспорен момент е, че САЩ трябва да се ангажират в процеса. Вярно е, че досега президентът Буш не беше съвсем безпристрастен, но все пак той настоя Израел да се изтегли от палестинските територии.

Трудно ще е Шарон да бъде принуден да го направи, както ще е трудно Арафат да бъде убеден да подкрепи с действия това, което казва. Пауъл може само да упорства. Поне прави опити да помогне.

По БТА