Костов е Тачър

Някой може да помисли, че съвсем съм се побъркал, за да правя паралел между Иван Костов, бивш министър председател на България, и Маргарет Тачър, бивш министър председател на Великобритания.

Нека забравим разликите между изстрадала България и четвъртата икономическа сила в света, между несбъдналата се Санстефанска България и съвсем реалната Британска империя, между великите тори и никому неизвестните седесари.

Нека за миг си представим, че народите са равни, партиите са равни и техните лидери са сравними и нека да се вгледаме в приликите.

Маргарет Тачър беше силов министър председател, който стоя начело на страната в продължение на 11 години. Тя пое кормилото след катастрофално лейбъристко управление, при което профсъюзите правеха каквото им хрумнеше, голяма част от големите предприятия бяха в държавни ръце, икономиката се носеше надолу по наклонената плоскост и края не му се виждаше. Госпожата беше безкомпромисна, но тя се беше и обкръжила от невероятно способни съветници, които знаеха какво е приватизация и знаеха как да парализират профссъюзните движения. Тя не беше мозъкът на реформата, но тя държеше властта и беше жадна за нея, наслаждаваше и се и я владееше.

Костов. Той беше също силов министър председател. Държа властта само 4 години, но това все още е най-дългият период на българско правителство след 10 ноември. Пое управлението след катастрофален мандат на социалистите. Държавата се ронеше. Той беше твърд. Съветници му бяха МВФ, Европейския Съюз и НАТО, които знаеха какво е приватизация, демокрация и национална сигурност. Той не беше мозъкът на реформата, но я провеждаше, държеше властта, беше жаден за нея, наслаждаваше и се и я владееше.

Могат да се открият много други сходства между Командира и Желязната лейди. Това обаче, на което искам да се спра е, какво се случи след като те напуснаха политическата сцена. Когато Тачър беше принудена да се оттегли от властта и Джон Мейджър пое управлението на Консервативната партия на страната, сянката на баронесата нависна над далеч по-мекия в маниерите си нов премиер. Стигна се до там, че той трябваше едва ли не публично да се отрече от нея и да убеждава нацията, че не е нейна марионетка. Инстинктът на консервативните политици беше, че репутацията на Тачър е толкова безспорна, че тя ще може в течение на много години да закриля постепенно губещата подкрепа консервативна партия.

Джон Мейджър спечели втори мандат и подсигури непрекъснато осемнайсетгодишно управление на партията си, което доведе лейбъристите до пълно отричане от социализма, за което твърдият им електорат още не може да им прости. Докато консерваторите бяха на власт, все още общественото мнение някак си приемаше, че Тачър има безспорен авторитет и че тя е гаранция за успеха на партията и нейните лидери. Когато през 1997 година Лейбъристите спечелиха приказна победа, постепенно вярата в Желязната лейди започна да се клати. Стана ясно, че тя не само не притежава магическа сила в полза на своите партийни наследници, а точно обратно - каквото докоснеше, се превръщаше в пепел. Уилям Хейг, наследникът на Мейджър, се гордееше с подкрепата ѝ, но тази подкрепа само допринесе за неговия, и на партията грандиозен провал. Стигна се до там, че консервативните политици започнаха да се надпреварват в отричането на дамата, която не без основание си беше спечелила репутацията на един от най-великите политици на ХХ век.

Истината започна да се очертава все по-ясно - Маргарет Тачър се радва на широка лична неприязън сред британските гласоподаватели. Хората не я обичат. Нищо странно в това, че левичарите я ненавиждат - в крайна сметка тя окончателно разби илюзиите за социализъм във Великобритания. Голяма част от консервативно настроените гласоподаватели обаче също се отнасят с големи резерви към нея. Нейният безкомпромисен, дори диктаторски маниер не се приема добре от либерално настроения англичанин. Идеологизацията на политиката не се подкрепя от неидеологичния и прагматично настроен британски гражданин.

Това не означава, че нейното управление се отрича, напротив, дори голяма част от по-модерните лейбъристи признават историческото ѝ величие. Независимо от това обаче, от първия ден на нейното оттегляне от Даунинг Стрийт, тя започна да тежи на наследниците си. Сега всеки един консервативен политик, ако иска да се пласира добре, първото нещо, което трябва да направи, е да се отрече три пъти от Маргарет Тачър.

Къде е Иван Костов в цялата тази картина? Поуката от Тачъровия възход и падение е проста. Когато една партия загуби силовия си лидер, тя трябва да решително да скъса всички асоциации с него в съзнанието на избирателя. На бившия Номер 1 трябва да му бъде определено почетно, но изцяло разположено в миналото място. Той може да е спечелил Втората световна война (какъвто беше случаят с Чърчил), може да е гений, може да е светец (и трите трудно могат да се отнесат към Костов), но сянката му единствено ще пречи на партията му да се възстанови и да си намери новия, очакван от доброжелателно настроения избирател образ.

На Консервативната партия ѝ трябваха десет години, за да осъзнае напълно колко зловреден за нея е духът на Тачър. Накрая лекарите ѝ забраниха да прави публични изказвания и така неловката ситуация намери решение.

Ако СДС чака медицинско решение за поставянето на Иван Костов под пълна партийна карантина, светлината на съюза може да угасне напълно. Не става дума за това дали той е велик политик или не, става дума за оцеляването и успеха на партията, която се появи на гребена на вълната на демократизацията на България. Ако британската консервативна партия, с нейната вековна история, се клати и шансовете и за успех в обозримо бъдеще са нищожни, то какво остава за крехкото СДС, което е в съвсем ранна възраст?