Кризата на дискусията за дясното

В политическата дискусия през последните пет години е видима склонността към умозрително преизмисляне на “Дясното”, което вече добива ранг на митологичен персонаж. Рискът при това занимание е самото мислене за “Дясното” да се окаже ляво мислене, стилизирано в дясна реторика. Така става, когато критическото осмисляне на публичния процес в България прибързано се подменя от трескава работа на въображението по изграждане на някакъв фантомен предмет, “Дясното”. Въображението се впряга да изобрази “Дясното”; да прелисти характеристиките му; да посочи къде то се намира; да опише отношенията му със сходни същества, например с “Лявото”; да разкаже бъдещата му биография; да го поощри в прохождането и проговарянето, и пр. Интересът към самата дискусия за “Дясно(то)” е перспектива, в която предлагам списък на характеристиките, които му се приписват и на начините, по които се мисли и проектира; или, както обичайно да се казва, на неговите идентификации.

Първородното дясно от най-новата история на България формира десницата като антикомунистическа. Това дясно днес е стеснено до критичен размер. Но то има валидност в критични сфери като архивите на бившата ДС, следствията от погрома над турската общност, произходът на структури на организираната престъпност в бившата партия-държава, връзките на престъпни режими с фирми около днешната БСП (какъвто е случаят с “Петрол-срещу храни”), и др. Днес обаче такава платформа губи актуалност. С влизането в ЕС тя ще се свие допълнително, но ще бъде съхранена, докато България не изживее своето историческо помирение.

На второ място идва проектът за идеологическа десница. В него доминира идеята за десницата като носител, пазител и трансмисия на определен ценностен ред. По-конкретно, десницата на прехода направи опит да се определи по аналогия с християндемократическите партии в Западна Европа. Този опит е изправен пред дилема, в която всеки избор е губещ. Той може да е тривиален, тоест да отправя универсални апели, с които всеки е съгласен и които нямат отношение към политическите различия. В България, за разлика от една Германия, такъв аполитичен смисъл имат думи като достойнство, свобода, солидарност, и пр. Ако, обратно, се конкретизира до степен да бъде политически осезаем, както може да стане в християндемократическата посока, става нереалистичен, тъй като драстично се разминава с плитко посадената религиозност на българина.

Третото “дясно” възникна около избора на България да се присъедини към ЕС и НАТО. Тази задача е принципно изпълнена, наложена е като национална ориентация, и днес не е свързана с политически различия. Нейно продължение, обаче, е идеята българската десница да се формира като “една автентична европейска десница”. Освен че изразът звучи като глуповато клише, такава десница днес няма. България предстои да направи стратегически избор за типа държава главно по линията (по-) либерална/социална. Такъв избор след 1945 година е стоял пред партии в Западна Европа. Но първоначалният контекст е загубен, и идеята би могла да се обсъжда само след съответен превод към съвременното условие на България. В този си вид тя до нищо конкретно не води.

След загубата от 2001 година се съживи фигурата на радикално опозиционна десница. Тази четвърта идея представя десницата като перманентна опозиция. Тя може да се приеме сериозно само под предпоставката за собствената обреченост на десницата. В нея се съдържа неизказаното признание, че такава партия няма да мисли за властта. Всъщност идеята за перманентна опозиция няма нужда от обсъждане. Това е съдба, да си малък, зъл и инатлив. Но и тук има сериозен въпрос за премисляне. Ако дълго си в опозиция, в какви граници твоята опозиционност работи за теб и откъде започва да се обръща срещу теб. Но отговорът на този въпрос изисква първо позитивна рамка, в която параметрите на опозиционно поведение да се развият като следствие от общите цели на партията, а не като резултат от фактическото попадане в опозиция.

Едно пето “дясно” се формира в контекста на засилената дискусия за дясното, каквато традицията на “лявото” у нас няма (което само по себе си е симптоматично, доколкото именно лявото е въпрос на измисляне, проектиране и несъгласие с реалността). Това е анализаторското дясно, въобразявано и претворявано в анализаторската реч. Идеята за малка, но елитна партия е именно идея за организация, която се проектира най-вече в аналитичната общност. Партията-мечта на анализатора е, разбира се, утопия. Но самата склонност на една десница да се държи като анализаторски проект е налице. Такава организация обаче не може да реши тежки партийни дилеми каквито се появяват при подготовката на кандидат-депутатски листи, финансирането на кампании, лобирането и играта на интереси и др. Така би изглеждала регистриран по закон за партиите семинар на аналитичната общност.

Несъмнено интересна и практикувана идея за десница е шестият вариант, за реформаторското дясно. Аргументът за необходимата модернизация на България се приема без особени спорове, в най-директната си форма, а именно през констатацията “България не е модернизирана” страна, тя е заседнала на границата на традиционно и модерно общество. В партийно организирания политически живот, обаче, подобна идея няма особена перспектива. От една страна, идеята за реформаторското дясно посочва към управлението 1997-2001 и това отвежда към миналото. От друга страна, ако десницата и в бъдеще време ще е реформаторска, каквато несъмнено трябва да бъде, това все още не е отговор на въпроса каква да бъде. Дори ако приемем, че от нея се очакват реформи, когато е в управлението, това не ни казва как да стигне до него.

Доста разпространена и преди и днес е седмата идея за десница през интерес. Допускането е, че социалната среда е структурирана по сравнително устойчива начин и на него съответства политическо представителство. Така десницата е естественият претендент за няколко значителни социални групи, най-вече бизнес и средна класа. Или, в друг вариант, предприемчивите изобщо. Това е мъглява идея, в нея има илюзия с марксистко веяние. На първо място, българският бизнес е твърде опортюнистичен, поради своята крехкост и зависимост от политическата конюнктура. Но и изобщо идеята, че днес представителството се структурира в съответствие с класически фигури на социалната стратификация е старомодна и неефективна. От една страна, няма политическа социология, която да подкрепя такава идея в началото на 21 век. От друга, грешно е допускането, че подкрепяйки предприемчивостта изобщо, следва да очакваш на свой ред подкрепата на самите предприемачи. Принципно правилната идея няма непосредствен социален превод, а в бивша социалистическа страна дори води до абсурди.

Най-компрометираният проект за десницата е осмият образ, на “обединеното дясно”. Самата представа, че трябва да се съберат накуп, в една проблематична еклектика, късове на разпадналата се бивша десница, е отблъскваща. Но и при по-неутрален поглед тя се разкрива като нерационална. Кризата на десницата от прехода доведе дотам тя да заприлича на земеделска партия, тоест да живее вегетативно, чрез неограничено делене. Роенето се приписва на отделни лица, но съвсем не се дължи на тях. Разпадналата се бивша десница е демонстрация, че в някаква задоволителна за България степен нейните задачи от 1990-те години са изпълнени. При липса на нова визия, цел и задача обединяването на дясното ще страда от хронична безсмисленост, безидейност и назадничавост. В най-добрия случай, обединеното дясно би било коктейл от всички изброени дотук варианти, и на още поне толкова. Ситуацията налага някаква степен на координация на усилия по определени въпроси, но това няма общо с никакво трайно коалиране.

На девето място може да се постави форматът на NGO-десницата. Характерно за самия феномен на NGO-то е минимализиране на идеология и мисия за сметка на максимално прагматично поведение. NGO-то е организационна форма, разположена в дейностно-проектна парадигма. Това означава, че ограничава поведението си до констатация на проблем и неговото решаване. Вътре в този формат се дефинират само специфични цели, задачи, подходи, знания, методики, график, и т. н. Самата организация живее в проблемен цикъл. Изправена пред даден проблем, тя не си задава метафизични въпроси като “Що е то дясното?”, а директно влиза в проблема. (У нас симпатиите на NGO-тата към десницата имат такъв прагматичен корен.) Добрата страна на едно трайно прагматично поведение, ориентирано към решаване на проблеми, е че по непосредствен начин, именно като действие и поведение, се превръща в послание, в практическа демонстрация на отговорна десница. Проблемът на този формат и изискваното от него поведение е в това, че те нямат отношение към избори и електорат, тоест към основната цел на всяка партия, и нямат дългосрочен хоризонт.

Извън тази класификация, на десето място, може да се отчетат възможностите един или друг програмен, или дори чисто тактически момент да се разрасне и привиди като политически проект. Десницата може временно да се организира маркетингово, като кампания по собственото си популяризиране, безотносително трайни идеи и цели. Или, да навлезе в опасната, обичайно белязана като крайно дясна етно-политика. Или и двете. Подобни развития не бива да се пренебрегват високомерно, тъй като от Кобурга през Борисов до Сидеров те са отворена възможност за ефективно политическо действие. Но тук все пак обсъждаме текущия дебат за десницата, а не популистките опции, които характеризират самата среда. В дискусиите за десницата подобно разширяване на прегръдката ѝ все още не присъства.

Има и ред други варианти, които лежат отвъд магистралната дискусия за дясното. Такива, просто за пример, са “лидерското дясно”, което е организационен принцип; или “селското дясно”, което търси десницата в някаква локална общност и твърди, че отвъд нея то има проблематично съществуване. Първото има отношение към постройката на самата партия и въпроса какъв тип е тя, лидерска, демократична и пр. Тук дискусията по принцип е склонна да греши с аргумента, че лидерските партии са вредни, защото са недемократични, което противоречи на дясната им ориентация. Фактът на силното персонифицирано лидерство е гол, брутален факт, нещо,което се случва, а не се измисля или проектира. Центрираният в силен лидер живот на организацията не е нито десен, нито ляв момент. А да се разсъждава за него в пряка нормативна реч, е безполезно и безсмислено. “Селското/локалното дясно”, от своя страна, е противоречие в термина, доколкото в локална, малка общност тези определения нямат смисъл. Те се появяват едва когато малката общност прояви интерес към това, което става отвъд нейните граници.

Пред тази карта на дискусията за “дясното” на първо място се питаме: Може ли самият дебат да опрости предмета си и да го сведе до една-две характеристики? Не, не може, доколкото всяка характеристика има своя специфична валидност и основание. Може ли, тогава, да ги събере накуп? Не, не може, такава операция ще породи хаос и еклектика. Тази трудност с овладяването на разпилените определения на въпросното “дясно” е присъща на протичащата от години дискусия за десницата, на всеки анализ и на всяка нормативна схема за десница. Ако това е дори отчасти правдоподобно, трябва да се запитаме какво в интензивната дискусия за дясното не е наред. Съвсем накратко, не е наред самото намерение “дясното” (като такова) да се измисля и проектира, а от получилата се представа да се извличат препоръки за организационно формиране на десницата. Тези опити неизбежно отлитат отвъд контекста, в който се изживява действителната криза на десницата, и в основата си противоречиви. Не трябва да ни учудва, че кризите на десницата и дебатът за дясното живеят в отделни светове; те нямат комуникация помежду си; нямат и особена взаимна полза. Но фактът, че една дискусия е свободна и тече естествено, без правила, не отменя въпроса дали и как паралелните светове могат да се срещнат. А ако на дискусията може да се приписва цел, целта анализите някой ден да се срещнат с предмета си заслужава внимание.