Кризата около Ирак: Ендшпилът на ООН

Съветът за сигурност на ООН стигна до задънена улица по въпроса за Ирак. Отказът на Саддам Хюсеин да приеме "последния шанс" за доброволно разоръжаване, даден му от резолюция 1441, раздели Съвета на два лагера.

Единият, начело със САЩ, гледа съвсем сериозно на заплахата на Съвета за "сериозни последици", ако Ирак не изпълни решенията на Съвета - а това, най-вероятно, означава военна кампания за отстраняване на режима на Саддам Хюсеин.

Другият лагер - в който влизат Франция и Германия - изправен пред вероятността от война, би се отказал от резолюция 1441 и би възприел стратегията на "сдържане" на иракската заплаха чрез продължаващи инспекции.

Ако това разделение не бъде преодоляно, през следващите седмици администрацията на Буш ще бъде принудена да избира: дали да се откаже от разоръжаването на Ирак или да поведе военна кампания без одобрението на Обединените нации. Вчера президентът Буш даде да се разбере, че ако бъде принуден, по-скоро ще реши да действа с "коалиция от желаещи" да се присъединят към САЩ държави, отколкото да се остави да бъде блокиран от липсата на мъжество от страна на Съвета. Точно такова трябваше да бъде посланието му.

Докладът, който в понеделник трябва да представи пред Съвета за сигурност ръководителят на инспекторите Ханс Бликс, може да предизвика ожесточени дебати за това дали Ирак изпълнява или не последните разпореждания да се разоръжи - особено след като Бликс, който смята, че мисията му е да се избегне войната на всяка цена, най-вероятно ще даде тон на разискванията. Въпросът е сравнително ясен: съгласил ли се е Ирак незабавно и доброволно да покаже и да демонтира оръжията си за масово унищожение и да позволи на инспекторите да проверят неговите действия? Отговорът е също толкова ясен: не го е направил.

Нещо, повече, Ирак отрече да има каквито и да било оръжия, които да унищожава, представи на Съвета за сигурност декларация, която дори господин Бликс трябваше да признае за очевидно невярна и направи каквото можа, за да попречи на инспекторите да разкрият лъжите му, включително като укрива учените си.

Междувременно, доказателствата все едно изплуват: намерени бяха необявени химически бойни глави, открит бе нелегален внос на части за ракети, изчезнаха експлозиви, които биха могли да бъдат използвани за ядрени бойни глави.

Единственият начин да се избегне изводът, че Ирак отново отказва да се разоръжи и че следователно трябва да се предприеме нещо, е да се игнорират всички тези факти или да се промени мисията на ООН.

Франция и Германия - с неафишираното сътрудничество на Бликс - избраха втория път. Войната срещу Ирак, казват те, ще създаде недопустими рискове: може да засили тероризма, да разшири пропастта между Запада и ислямския свят и да дестабилизира Близкия изток. Защо да поемаме тези рискове, убеждават ни те, когато само разполагането на инспектори в Ирак най-вероятно ще гарантира, че Саддам Хюсеин няма да използва своя арсенал? "Вече знаем със сигурност, че иракските програми за оръжия за масово унищожение са до голяма степен блокирани, дори замразени", доказваше вчера френският външен министър Доминик дьо Вилпен.

Вярно, че всяка война крие рискове и взема болезнени жертви. Но стратегията на господен Вилпен вече бе изпробвана. И резултатите са следните: Ирак никога изцяло не разкри какви оръжия притежава и инспекторите не бяха в състояние да намерят повечето от тях. Франция бързо промени позицията и от подкрепа за работата на инспекторите започна да настоява за приключване на мисията им.

В края на краищата Саддам Хюсеин успя да изгони инспекторите и да запази бойните глави за биологически и химически оръжия, както и програмата си за ядрени оръжия.

"Това ми прилича на повторение на лош филм", каза Буш. Прав е. И Щатите не могат да си позволят френският сценарий отново да се разиграе. Вместо това Буш трябва публично и подробно да обясни какво знаят САЩ за иракските оръжия за масово унищожение и да предизвика Обединените нации - за последен път - да поиска от тях или да запазят значението си, като изпълнят резолюция 1441.

Междувременно, администрацията трябва да продължи да подготвя военната коалиция, която вече придобива очертания в Персийския залив. Най-добре би било, ако тази коалиция може да действа с пълната подкрепа на Съвета за сигурност. Ако се налага обаче, тя може да успее и без тази подкрепа.