Малтийската връзка

Цялата рутинна и не безполезна работа по присъединяването на България към Европейския съюз постоянно подминава един от ключовите проблеми на разширяването - съдбата на малтийския пъдпъдък.

Ако България иска да демонстрира недвусмислено своята тясна обвързаност с европейските ценности, няма нужда постоянно да хармонизира законодателството си и да си разменя визити с европейски бюрократи, на които неотдавна от бюджета на комисията им отпуснаха безплатно по едно хапче Viagra на седмица (не е шега) и които само местят папки от един етаж на друг според непредсказуемата воля на европейските политици, които по правило са пенсионирани или провалили се национални политици (като празнословния бивш лидер на британските лейбъристи и сегашен вицепрезидент на Съюза Нийл Кинък).

Тези политици следват волята на народа, тоест на своите избиратели, защото искат да запазят местата си. Те искат да запазят местата си, защото след ЕК няма друг пост. Не можеш дори и мемоари да пишеш, защото никой няма да ги чете. Тачър написа "Моите годините на Даунинг Стрийт" и продаде милиони екземпляри. Представяте ли си ако Романи Проди напише "Моите години в Брюксел"? Колко ще продаде? Двеста бройки? Хайде 1000. Ама не повече. Колкото и Viagra да им дават, няма да могат да надминат секс- сензацията с Джон Мейджър, който преди петнайсет години имал този вълнуващ навик

да се вижда веднъж на месец (!) с любовницата си.

С две думи, европейските политици и бюрократи са бита карта. Точката, която българските висши политици трябва да натиснат, са европейските избиратели. На Романо Проди му е през...папката дали България е в съюза или извън съюза. Нийл Кинък сигурно не е и чувал за България. Нито пък иска да чуе. Или пък ако е чувал, е забравил. Колкото пъти е чул, толкова пъти е забравил.

Тук се явява малтийският пъдпъдък. Малта е малка държава. Населението ѝ е сигурно колкото Пловдив с околните села. Сега иска да иска да стане член на Съюза, но се е заинатила за пролетния лов на пъдпъдъци. Навсякъде в Европа

пролетното отстрелване на пъдпъдъци е забранено.

Тези варвари в Малта обаче твърдят, че ловът на пъдпъдъци през пролетта е традиционен спорт и ако те го забранят, избирателите им ще се противопоставят на членството. В Съюза мислят, мислят и току виж ги приели.

Британското кралско дружество за защита на птиците (КДЗП) обаче е против. Работата е там, че КДЗП има един милион члена. Това е значително повече от членската маса на всички британски политически партии взети заедно. Когато през 1994-та отидох на конференцията на Консервативната партия, която вече усещаше края на осемнайсетгодишната си власт, видях из коридорите много загрижени лица - на Джон Мейджър, Маргарет Тачър, Лорд Тебит и разни други звезди. Няколко пъти мернах един крайно самоуверен индивид, който сякаш с всяко копче на поразпасаната си риза казваше: "Всичко е под контрол!".

Не се стърпях и го заговорих. Той ми каза, че е представителят на КДЗП. Едва не го запитах: "Ти па кво правиш тука", но тъй като и аз самият нямах кой знае колко сериозно основание да се въртя там, любезно изказах предположението, че неговата организация е вероятно някакво подразделение на младежкото консервативно дружество. Той бурно и неудържимо се разсмя и когато най-сетне успя да си поеме въздух, снизходително ми обясни, колко по-влиятелна от всяка една политическа партия е КДЗП.

КДЗП има достъп до

един милион активисти,

които във всеки един миг са готови да обсипят всеки политик с писма, петиции и телефонни обаждания. Политиците гледат да не им стоят на пътя. Ако България официално заяви, че по принцип изповядва ценностите на Европейския съюз, но правителството е сериозно притеснено от прекомерно либералната позиция на Съюза спрямо пролетния лов на пъдпъдъци в Малта и че българските граждани изпитват драматични колебания що за съюз е това, ако допуска подобно клане, страната мигновено ще си осигури един милион активисти в Англия, които ще си кажат: "Ето ги истинските европейци, ние искаме една Европа от българи, не от малтийци и разни други, които си затварят очите пред кървавата истина за малтийския пъдпъдък". Този един милион има силна мрежа и във всички други страни.

С този прост ход българската дипломация ще загуби подкрепата на стотина хиляди кротки малтийци, които така или иначе не са членове на съюза, но за сметка на това ще спечели агресивната подкрепа на един милион активисти, които са в състояние да почернят живота на европейските политици и бюрократи.

Сами си направете сметка - трябва ли да си мълчим за малтийския пъдпъдък? Крайно време е българските политици да се научат как се играят международните игри и да престанат да си губят времето с Герхард Шрьодер и Тони Блеър.