Москва не вярва на сълзи. На кого вярва Лондон?

Не винаги е приятно да се окажеш в ролята на пророк. Особено, когато пророкуваното развитие влиза в разрез с основни принципи, на които би трябвало да се изгражда нашето западно разбиране за правата на човека, за ненакърнимостта на човешкия живот и на правото на свободно изразяване на мнение.

В предишния коментар Смях в залата направихме саркастичното допускане, че британските разследващи власти и държавно ръководство може да се посъветват с руските органи и с техния върховен главнокомандващ и да приемат тяхното мнение за убиеца на Александър Литвиненко. Ето че днес пристигат вече съобщения за контакти на високо ниво между Лондон и Москва, които явно са оказали влияние върху атмосферата на заседанието на британския кабинет в четвъртък.

Както научаваме от “Таймс“, на заседанието премиерът Тони Блеър заявил, че “най-важното си остават дългосрочните отношения на Великобритания с Москва”. Друг министър изразил безпокойство от това, че “случаят води до напрежения с руснаците” и добавил, че “те са прекалено важни за нас, за да си позволим да се караме с тях заради тази работа”.

Външният министър Маргарет Бекет информирала министрите за разговор с руския си колега, от когото научила, че президентът Путин бил ядосан от неспособността на британците “да накарат Литвиненко да замълчи в последните часове на живота му”. Москва счита предсмъртното писмо на Литвиненко, в което той нарича руския президент “безскрупулен варварин”, част от добре организирана кампания за да се навреди на имиджа на Путин преди срещата на върха с ЕС в Хелзинки.

Британските пируети придобиват още по-съмнителен характер с изказването на вътрешния министър Джон Рийд. Той предупредил кабинета да не се впуска в предположения за смъртта на Литвиненко и припомнил, че “бившият шпионин” бил замесен с “организираната престъпност, с КГБ, с чеченците и с емигрантски руски олигарси”.

Внимателният читател, запознат не само със западноевропейските средства за информация, но прелистващ и някои московски медии, не може да не се сепне след впечатляващото изказване на отговорния за вътрешната сигурност и борбата с престъпността британски министър. Досега правителството бе съобщавало само за готовност на руснаците да окажат съдействие в следствието. След горното заявление изглежда, че официални среди в Лондон започват да възприемат дори езика на кремълските медии и пропагандисти.

“Чеченците”, “олигарсите” - това съвсем не е коректният и предпазлив стил, който сме свикнали да очакваме от службите на Нейно величество. Кои са “чеченците”? Ахмед Закаев -  получилият с решение на Върховния лондонски съд статут на политически емигрант министър от кабинета на убития чеченски президент Масхадов? Закаев, този светски и проевропейски мислещ политик, който при всяка възможност публично настоява за мирно разрешение на чеченския конфликт и не спира да призовава Москва на масата на преговорите?

А “олигарсите”? Борис Березовски - напуснал Русия след подготвяно покушение срещу живота му? Бизнесменът, дразнещ Кремъл със законното си пребиваване в Лондон - за разлика от живо погребания в азиатски лагер след политически скалъпена присъда Михаил Ходорковски?

Въвеждането в официалното говорене на западния свят на този език и на това мислене може да означава само едно – поредна победа на Путинската стратегия за пречупване на волята на демократичните общества да защитават свои неотменими и ключови принципи. Така отстраняването на един от ярко изразените противници на авторитарния руски режим, съпроводено с вече известните ни обстоятелства постига своята главна цел. Изправени пред поредния пример на слабосилно демократично колебание с носталгия си спомняме непреклонната позиция на лидери като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър пред дицето на смазващата съветска ядрена мощ.

Поведението на някои днешни техни наследници придава нова актуалност на полузабравената максима на Ленин от 1920 г. “Те ще ни продадат и въжето, на което ще ги обесим”.

*Други материали от автора може да намерите на блоговете www.de-zorata.de и www.de-zorata.de/blog