На куц крак към Европа

Извън всяко съмнение е, че отношението към Европейския Съюз в България, каквито и гледни точки да е имало, се обединява от едно-единствено нещо - то винаги е било утилитарно отношение. Това личи особено силно в еволюцията във възгледите към ЕС на основните политически сили в рамките на т.нар. преход през последните 15 години. За разлика от отношението към НАТО, което до 1997 година предизвикваше полярни позиции, още тогава имаше номинално съгласие, че България трябва да бъде част от ЕС.

Това съгласие обаче веднага се разпадаше на противоположни визии, когато трябваше да се определи ЕС една стъпка по-надълбоко. За демократичните сили от десницата ЕС беше легитимацията на тяхната програма за геополитическо преориентиране на България от страна, която е била в пряка зависимост от Съветския съюз и от Русия, към страна, която е част от европейското и от атлантическото пространство. В този смисъл присъединяването към ЕС има не само социални, икономически, политически, културологични, но и геополитически, отнасяния.

И за да не разпада тази легитимационна процедура, десницата премълчаваше обстоятелството, че ЕС е в голяма степен творение на един ляв социализъм: в него има много повече социална държава, много по-малко пазар.

От другата страна на уравнението беше БСП, която също заявяваше своята готовност и желание за присъединяване към ЕС. При по-внимателно вглеждане обаче представата на левицата за ЕС бе нещо твърде странно, несъществуващо в реалността – една Европа не като част от западното евроатлантическо пространство на икономическо, социално, културно, политическо развитие, а една странна Европа, която някак си няма граница на изток и съвсем естествено включва Русия, една Европа от Атлантика до Урал, която е противопоставена на Атлантизма и в която българските новопокръстени социалисти нямаха нищо против да участват.

Очевидно е, че както едната, така и другата представа са силно изчистени от реално съдържание и идеализирани, но дясната представа все пак беше доста по-адекватна, въпреки че тя някак си отцепваше социалното съдържание от ЕС.

Това раздвояване между ляво и дясно в България постепенно започна да отстъпва на заден план в процеса на реалното приближаване към ЕС след 1998-1999 година. При започването на преговори и наличието на обозримата перспектива за присъединяване, се стигна до тази дилема между един ЕС, който е дойна крава, т.е. отговорен за националното развитие на България в социален и икономически план, и един ЕС, който е образно казано “добрият стражар”, който трябва да компенсира факта, че

българската общност не е в състояние да излъчи адекватен политически, социален и културен елит,

естествен водач на националната общност, по отношение на предизвикателствата на ХХІ в. Тези две представи, за разлика от онези на ранните деветдесет години, не са противопоставени, те са дори взаимодопълващи се и взаимообуславящи се и до голяма степен са реалистични.

България няма друг ресурс и друг ареал, в който да осъществи някаква стратегия за развитие, освен ресурса и ареала на ЕС. Евросъюзът е разглеждан именно като незаменим източник на ресурс, който би трябвало да се явява третият крак или патерицата на България по пътя към нейното развитие, приключване на процеса на модернизация, пълно идентифициране с европейския цивилизационен проект и т.н.

Същевременно е очевидно, че българският политически елит и неговите институционални форми като политически партии, система от институции и т.н. не е в състояние да организира пълноценно автономно функциониране на българската национална общност.

В този смисъл далеч не само в бъдеще ЕС ще се явява като коректив – институционален, политически, нормативен, процедурен на процесите, които протичат в България. Той вече играе тази роля, тъй като голямата част от съществените промени по пътя на окончателна модернизация и адаптация към западния свят бяха осъществени под силния натиск от институциите на Брюксел. Без този натиск, кой знае къде щяхме да се намираме днес. Но България ще трябва да формулира своя визия след като бъде осъществено далеч не мекото кацане в реалностите на ЕС. Досега пребиваваме в едно до голяма степен виртуално отношение с Евросъюза.

За голямата част от българите

ЕС е източник на някакви  малки, но важни и приятни бонуси

 - възможност за пътуване, поправка на българските пътища, получаване на определени фондове по линията на различни министерства, - а останалите граждани са общо взето само обект на определена информационна кампания за положителните и отчасти на някои отрицателни страни на съюза. Реалното съприкосновение, което би могло да създаде българска позиция, все още не се е случило.

То ще се случи тогава, когато действително станем членове на ЕС, когато фалират редица български фирми, които не могат да постигнат нормативните изисквания за функциониране в рамките на ЕС, когато реалната конкуренция на западните фирми на българския пазар създаде болезнено усещане за една съществена част от населението, когато се отворят нови възможности за кариера, за професионално развитие, за подобряване на материалния и социалния статус чрез институциите и механизмите на ЕС. Това ще бъде едно приземяване – далеч не меко – в коктейл от предизвикателства и възможности, които ще накарат всички основни групи в българското общество да разработят своя стратегия и свое поведение по отношение на тази нова реалност.

Разбира се, би било много по-добре, ако не бяхме точно българи, а да речем, чехи и 2-3 години преди влизането в ЕС си бяхме дали труда безшумно и усърдно да седнем да проучим какво ни чака – и като държава, и като бизнес общност, и като гражданска общност, като потребители и производители. Но за добро или за лошо, ние не сме чехи, а  българи и не го правим, поради което и кацането няма да бъде меко. Но то ще бъде отрезвяващо и то ще даде началото именно на този тип активно взаимодействие.

Интерпретацията на този проблем не може да лежи единствено в полето на взаимоотношенията между Брюксел и София, а започва със съдържателните дефицити на българския политическа класа на собствено българска почва.

Самото развитие на българския политически елит беше доста деформирано и степента на представителност, която тази българска класа е способна да осъществи, е много ниска. Разнообразните елементи на политическата кризисност, която преживяваме, са доказателство за това. Когато имаме една подобна вътрешна недостатъчност на политическото управление, е необходимо да се потърсят някакви външни основания за стабилизиране или за постигане на достатъчност. Стремежът да институционализираме

ЕС като този външен добър стражар,

който допълва някак си куцащото българско управление се явява естествен от тази гледна точка. Освен този стремеж, породен от вътрешните дефицити и несъвършенства, имаме и един стремеж на българския политически елит да играе на две сцени, както се изрази наскоро Иван Кръстев. Всеки национален политически елит разширява периметъра на лавиране чрез неформалния опит да играе на две сцени. Когато играе на национална сцена, използва ресурса на обяснението „Брюксел ни принуди да направим това”, а когато играе на сцената на Брюксел, играе с ресурса „националният ни интерес не може да бъде надхвърлен извън тази точка”. Българският политически елит е още по-изкушен да използва този ресурс поради собствената си вътрешна дефицитност и поради собствената си вътрешна невъзможност да постигне прилично равнище на представителност.

В предизборната кампания се видя силен опит да се възкреси противопоставянето 

“ЕС или БСП”

Тази идеологическа формула беше изпълнена с реално съдържание до края на 90-те години поради простата причина, че БСП не само че нямаше професионалната политическа подготовка, но не притежаваше и политически интерес и политическата рамка, в която да осъществява ефективно взаимодействие с ЕС. Нека не забравяме, че най-западната точка на реализирано политическо влияние на последния социалистически кабинет на Виденов беше Белград. В онзи период тази формула имаше свое абсолютно обосновано и легитимно политическо съдържание. Големият въпрос пред България днес е дали това все още е така или тя вече е остаряла.

От една страна, всички се безпокоим, че формула може още да е в сила. Не толкова поради обстоятелството, че в БСП продължават да доминират старите антизападно и антиевропейски настроени динозаври, а преди всичко, че след като БСП не е участвала във властта вече 8-9 години, нейният апарат, нейните структури, нейното политическо мислене на практическо равнище са доста изостанали от този напълно нов за нашата страна процес на адаптация към нови институции, нови норми, нови принципи, нови конкретни взаимоотношения.

За разлика от апарата на СДС, ДСБ, НДСВ, апаратът на БСП е напълно девствен по отношение на тези процеси. Това диктува максимата, че БСП не бива да бъде допускана до властта, особено в такъв важен за страната период. От друга страна обаче, от гледна точка на една необходима херменевтична дистанция от реалността, ние трябва да си дадем сметка, че ако поддържаме политическата жизненост на тази формула в нашето собствено съзнание, в нашата собствена колективна политическа игра, то осъждаме България и българската демокрация да пътува към бъдещето винаги на куц крак, винаги само на десен крак, изначално и категорично обявявайки лявата част от политическия спектър за импотентна да върши политическата работа, за която е призвана.

И това е една заплаха, която е не само несправедлива към реално реформистките сили в лявото политическо пространство, но и която много силно рикошира върху потенциала на десницата да поддържа своето собствено политическо здраве на прилично равнище.

Формулата „гласувайте за нас, за да не дойдат комунистите на власт” на практика легитимира гигантската корупция в средите на десницата, ниското качество на политическо лидерство, ниската степен на политическа отговорност, която води до разцепление и до безпринципни лични конфликти.

Без легитимна левица за партньор и съперник десницата също пада под линията на относително здравословно политическо поведение в обществото. И от тази гледна точка трябва да си направим сметката дали не е по-здравословно за демокрацията в България като цяло да се рискува с допускане на една не на 100% подготвена БСП до властта, за да може рано или късно тази БСП да премине теста за пригодност към реалностите на ХХІ в. Друг е въпросът, че ако приемем тезата, че БСП трябва да бъде допусната като пълноценен политически играч, не бива да забравяме обстоятелството, че зад европейския елит на БСП на първия ред все още си стои голяма част от стария “Джурасик парк” на БКП.

Затова би трябвало да анализираме двете тези - че отлагането на членството ни в Евросъюза ще е фатално или че това би ни дало възможност за по-добра подготовка и по-малко сътресения във вътрешен план.

Първата теза е политическата теза, а втората е на организациите на бизнеса, като тя е на практика разумната, прагматичната теза, която би била изказана и от един Вацлав Клаус в Чехия и от всеки прагматичен политик от новите страни в ЕС. Прагматичната теза надхвърля и трансцендира чисто идеологическата ценност на членството в ЕС и борави с конкретните реалности, свързани с това членство като даденост.

Въпросът е дали ние наистина се намираме в етап на надхвърляне и трансцендиране на чисто идеологическата ценност на членството. Несъмнено аргументите в полза на първата теза са не по-малко стойностни. Ние можем да пропуснем една година и в това няма нищо фатално, освен загубата на около 800 милиона евро, но предвид буреносните облаци, събрали се над Брюксел, няма как да сме сигурни в каква форма и с каква стратегическа рамка ще съществува ЕС след тази година. Ако пропуснем влака на 1 януари 2007 година, не можем да сме сигурни, че този влак ще мине по разписание на 1 януари 2008 година... Той може да мине след две-три години или, не дай Боже, въобще да не мине. Именно ниската степен на гаранция на това в каква посока върви ЕС прави това отлагане нежелателно.

http://politiki.osf.bg