Не, Турция не е европейска страна

Отговаряйки на Турция, която настойчиво чука на вратата на Европейския съюз, бившият френски президент Жискар д' Естен, в ясна и отрицателна декларация се аргументира с географското разположение. Бих искал да добавя и аргументите на историята.

В основата на обособяването на Европа стои също натрупаният исторически опит. Хронологически Западна Европа се гради върху историческото наследство на Римската империя, приемането на римската и латинската версия на християнството, големите средновековни промени / феодализъм, религиозните ордени - проводници на науката, Университета/, Ренесанса, Реформацията и Контрареформацията, а след това върху века на Просвещението и Романтизма. Към тези исторически периоди на съзидание, можем да добавим други - на разрушение, войни, различни видове потисничество, но така или иначе те са изстрадани от цяла една общност и изграждат нейната историческа памет. На изток част от този опит липсва или е натрупан по-късно, без да е изстрадан толкова дълбоко.

Има различни виждания за това къде минава източната границата на Европа в зависимост дали критерият за определянето ѝ е цялостното историческо наследство или само част от него. Ако вземем предвид цялостното историческо наследство, то източната граница би стигала дотам, където свършват готическите катедрали. Тоест би преминавала на изток от Финландия през балтийските държави, Полша, Словакия, Унгария и Словения.

Ако вземем предвид само част от историческото наследство, тогава Русия, Румъния, България, републиките от бивша Югославия и Гърция могат да заявят, че са получили по право част от римското наследство и християнската религия в източната ѝ версия, че са познали Века на Просвещението, а литературата им е повлияна от романтизма, тоест че отдавна имат всички основания за принадлежност към европейското семейство.

Как стои въпросът с Турция. Тя също има стара и повече или по-малко славна история. Но истината е, че тя не е свързана с големите европейски исторически събития. Тюркските племена, които са номади и завоеватели, нахлуват в арабската империя през 1000 г. Постепенно те налагат контрола си, приемат исляма, запазвайки в същото време езика и част от обичаите на "степната империя", онзи обширен и флуиден район в Централна и Северна Азия.

Техният славен, така да се каже класически период е завладяването на Византийската империя като се започне от победата при Манцикерт през 1071 г. и се стигне до падането на Константинопол през 1453 г., като преди това е установен контрол над Балканския полуостров. Не може обаче да се твърди,че те са наследници на Византийската империя. Нейното сърце - Анадола и Константинопол /преименуван впоследствие на Истанбул/ бързо са тюркизирани в езиково, религиозно и политическо отношение. Балканската периферия е подложена на твърдо и ефикасно господство.

През целия 16-и и през част от17-и век експанзията на младата Османска империя е за Западна Европа източник на тревога и дори на ужас. Достатъчно е да споменем две тежки битки, когато военното надмощие се колебае ту към едната, ту към другата страна - морската битка при Лепанто 1571, когато е освободено Западното Средиземноморие и вдигането на обсадата на Виена през 1683 г.

От тази дата нататък започва постепенното западане на Османската империя. Тя оказва яростна съпротива на напора на Австро-Унгарската империя и на младата руска империя. Въпреки неспособността си да се реформира, военната ѝ мощ продължава да е значителна. Благодарение на умелата си дипломация тя съумява по различно време да привлече на своя страна Франция, а по-късно Англия и накрая Германия. Последният съюз не ѝ носи успех.

Разгромена през 1918 г. Османската империя се разпада. Турското ѝ ядро обаче извършва революция. Моделът, възприет от Мустафа Кемал Ататюрк е последният продукт на Европа през 19-и век - Националната държава по френски, якобински образец, адаптиран обаче към турските виждания. От този момент нататък Турция следва - къде по-добре, къде по-зле - именно този модел държавност - национална, светска, рационална, а отскоро, зачитаща и човешките права в стремежа си окончателно да се интегрира в Европа.

Това обаче не превръща Турция в европейска нация. Съхранявайки грижливо основите на собствената си цивилизация, тя взема от Европа само някои от инструментите ѝ - например държавните и част от правните институции. Анкара остава далеч от дългогодишните традиции на европейската цивилизация, които не би могла да познава, тъй като нейните са били съвсем различни.

Някои твърдят, че Европа не бива да се превръща в "християнски клуб". Всъщност тя отдавна не е нищо подобно, но трябва да помни, че е била, защото това е част от историята ѝ.

Колкото до Турция, която дълго време е била държава с множество религии, тя също вече не е такава. Евреите я напуснаха, православните християни бяха експулсирани /останали са само няколко хиляди вместо няколко милиона през 1913/, а арменците бяха изтребени. Влизането на Турция в Европа не означава влизане на една различна страна, а на един религиозен блок, и то навярно много по-хомогенен от която и да е друга съвременна европейска държава.

Гореизложеното не е оценка на стойностите, а излагане на фактите. В него, надявам се, не се съдържа нищо обидно за турците, които разбира се са един велик народ и действащо лице в световната история. Всички европейци трябва да помнят какво дължат на Турция през дългия период на Студената война, когато с вярната ѝ подкрепа устояха на набезите на съветизма. Справедливо е сега те да ѝ помогнат да заеме своето подобаващо място на партньор в съвременния свят. Но ако я приемат като част от себе си, нагърбвайки се с риска да смесят две напълно различни цивилизации, те не ще направят услуга нито на себе си, нито на турците. Това би било тежка политическа грешка.

* Авторът на статията е член на Френската академия
По БТА