От "братя по оръжие"" до истински партньори

1. Историческата обремененост

Понякога в София човек може да чуе, че преди 1944 г. Германия проявявала много по-голям интерес към България, отколкото днес. Твърди се, че след 1989 г. немците всъщност дори били изоставили "прусаците на Балканите" на произвола на съдбата.

По начало клишето за прусаците на Балканите е крайно неудачно. От германска страна то вероятно е било породено от надеждата, че в лицето на българите немците са намерили братя по оръжие за своите нужди. В българската страна пък то създавало очакването, че немците ще считат българите за равноправни, високо ценени партньори. Подобни фалшиви комплименти никога не са конструктивни. Безсмислено е да се скърби по отминали времена, особено безсмислено е пък миналото да се представя в романтична позлата. Не можеш за втори път да нагазиш в една и съща река.

Вярно е, че след колапса на комунизма Федералната република не оказа на България онази трайна подкрепа, каквато се искаше на българите. След краха на комунизма Бон трябваше най-напред да се занимае интензивно с бившата ГДР. Наистина ФРГ не подпомагаше България с онази ангажираност, която проявяваше към Полша или Унгария. Като съседна страна Полша имаше за немците по-висок приоритет. Освен това след злодеянията, извършени от националсоциалистите в Полша, Германия се чувстваше длъжна да поправи нещата.

В Бон (а по-късно в Берлин) никой не изпитваше каквото и да било усещане за вина спрямо България. Дори и да искаше, Федералната република през 1989 г. не би могла да продължи от там, където германско-българската нишка се е скъсала преди 59 години.

След края на Втората световна война България и Западна Германия поеха по коренно противоположни пътища. Бон се ориентира към Вашингтон, Париж и Лондон, България по принуда - към Москва. Не би трябвало да се забравя, че страните от Източния блок в своята надменност допълнително утежниха живота на младата Федерална република с упреците си във фашизъм и империализъм. По време на Студената война журналисти и дори дипломати от Източна Европа, акредитирани в Бон, не се свеняха отново и отново да атакуват и хулят Федералната република по най-дебелашки начин. Комунистите се изживяваха като победители над националсоциалистическа Германия - победители, които на всичкото отгоре притежават единственото правилно учение. Едва през 1973 г. България, последна от страните от Варшавския договор, призна ФРГ.

Но и след дипломатическото признаване на Бон българите никога не показаха - респ. не им бе позволено да покажат - своя национален профил така ясно, както това правеха поляците или унгарците. Пък те и не държаха особено на добрите отношения с Федералната република, макар че натрапчиво и очебийно ухажваха отделни западногермански политици. Нормални взаимоотношения между Бон и София обаче така и не се установиха.

Но и независимо от Студената война политическата карта без друго бе напълно променена след Втората световна война. Преди 1939 г. европейските държави и САЩ можеха да се чувстват като господари на световните съдбини. В Общността на народите влизаха 59 държави. България бе позната в тесния кръг на политическите актьори.

Въпреки военното поражение от 1918 г. мнозина по онова време смятаха Германия за най-напредналата в техническо отношение страна. От 1901 до 1939 г. за Германия отпътуваха 16 Нобелови награди по химия, 11 по физика и осем по медицина. Без знаенето на немски език просто не можеше да бъдеш на висота - било в химията, медицината, физиката или теологията. Мартин Хайдегер, Алберт Айнщайн, Макс Планк, Ото Хан, Томас Ман и пишещите на немски език австрийци Зигмунд Фройд и Райнер Мария Рилке бяха пионери във философията, физиката, психологията и литературата. Този културен и духовен разцвет падна в жертва на смразяващия дъх на националсоциализма.

След 1945 г. Съветският съюз предяви претенцията да запълни възникналия в Европа духовен вакуум. За европейските комунисти Москва вече се бе превърнала в бъдещия център на Европа, та дори на света. Победата на Червената армия над нацистка Германия трябваше да се смята за окончателно доказателство за превъзходството на марксизма-ленинизма. Новите духовни титани вече се казваха Сталин, Жданов и Г. Димитров. Те трябваше да засенчат Хайдегер, Айнщайн и Фройд. След Втората световна война българите учеха руски и английски - но по-рядко немски. Не беше никак уместно да се славят като "прусаци на Балканите" и да се интересуват за всичко, което идва от Западна Германия.

В Западна Германия след 1945 г. всичко трябваше мъчително и трудно да започне отначало. Източните територии на Германия бяха откъснати. Останалите отломки допълнително бяха разделени на руска и западна зони на влияние. Много германски учени, предимно евреи, не се завърнаха от емиграция след края на войната. Първоначално нямаше пари за осъществяването на нов научен подем.

Напук на съпротивата обаче икономиката на младата Федерална република удивително бързо се изправи на крака. Германия вече предизвикваше фурор не със своите поети и философи, а с икономическото си чудо, с "Мерцедес", Франц Бекенбауер и Клаудия Шифър. Това може да не беше заместител за Хайдегер или Фройд, но пък за Сталин или Г. Димитров беше. Макар и обременена от обединението, днес Федералната република има жизнен стандарт, пет пъти по-висок от този за 1950 г., но тя вече не е някогашният мощен извор на идеи.

Мнозина източноевропейци изживяха малък шок, посещавайки след 1989 г. Западна Германия. Те от една страна бяха удивени от икономическия разцвет, от друга обаче на моменти чувстваха липсата на "типичните" немски ценности като коректност, трудолюбие, абсолютна надеждност.

Защото си бяха изградили утопична представа. Онова, което им е било представяно като утвърдени добродетели на немците, нерядко се оказваше клише, което никога не се е покривало изцяло с действителността. Никога всички немци не са били коректни, трудолюбиви и надеждни. Втората световна война показа до къде може да доведе немското усърдие. Така или иначе, по времето на комунизма в Източна Европа се бяха формирали идеализирани представи за Германия, а също за САЩ и за Запада изобщо. Те възникваха в ярък контраст със сивотата на социализма.

2. Начало на истинско сближаване

Дори след 1989 г. Германия не можа да заеме мястото, което бе заемала през 30-те години. Втората световна война "детронира" Европа и това бе видно за всички. В резултат от деколонизацията днес в ООН са представени 191 държави. Светът вече не се върти около Европа. Ако европейските държави отново станаха субект в играта на могъщите сили, това бе възможно единствено благодарение на обединението на Европа.

Днес те щяха да бъдат направо достойни за съжаление, ако Робер Шуман, Конрад Аденауер и Алсид де Гаспери не бяха стартирали обединението на западноевропейските държави, което в крайна сметка доведе до създаването на Европейския съюз. Германия и Франция погребаха своята заклета вражда. Държавите обещаха да се въздържат от охулване на съседа и изявиха готовност да се лишат от част от своя национален суверенитет в полза на общите институции.

След като Европа загуби своето значение, и България вече не можеше да играе онази роля, която бе играла преди десетилетия. Днес тя е просто една измежду 191 държави членки на ООН. За руските политици България вече няма същата тежест както през ХІХ или в началото на ХХ век. Москва не се стреми повече към турските проливи или към Константинопол. Турция е уважаван член на НАТО и Русия вече не може да предявява претенции да контролира Босфора.

За немците 1989 г. беше началото на една нова ера. Обединението на двете части на Германия стана реалност, а дребнавите хули срещу ФРГ, че уж представлявала опасност за световния мир, секнаха изведнъж. Най-после Федералната република можеше да си отдъхне. Каква изненада беше, когато дипломатите от Източна Европа в Бон започнаха след 1990 г. да тръбят, че страните им искат да се върнат в Европа, към демокрацията и пазарното стопанство. Това, което по-рано бе заклеймявано като западногермански империализъм, сега се превърна в образец за Източна и Югоизточна Европа. Германия бе реабилитирана мълниеносно.

След свалянето на Живков българите изпратиха край Рейн един комунистически емисар, който оповести пред изумените немци, че сега в България щели да "съчетаят" Карл Кауцки с Ленин, тоест - да примирят демокрацията с диктатурата на пролетариата. Други български комунисти, респ. Социалисти, пък твърдяха пред германските социалдемократи, че и те всъщност били социалдемократи. Преобладаващото мнозинство от българите и без това било настроено на социалдемократическа вълна, умилкваха се те на ГСДП.

Вероятно антикомунистическите сили на България първоначално са имали по-големи трудности в общуването с Федералната република, отколкото със САЩ. Те почти нямаха опит в контактите с чужбина, защото преди 1989 г. пътуванията в повечето случаи бяха "резервирани" за партийните кадри. Комунистите, по-късно социалистите, напротив, използваха доста безочливо своя дългогодишен опит в общуването със западноевропейските страни. Първоначално те съумяваха дори да въздействат върху някои западногермански журналисти в свой интерес - знаеха как да печелят западняците.

На БКП, респ. БСП обаче не ѝ беше толкова лесно да пробие в САЩ, които никога не са имали вземане-даване с Марксизма-ленинизма. Ако германците, французите или британците не оказаха оптимална помощ на източноевропейските страни, то това стана по простата причина, че през 1989 г. всички те ни най-малко не бяха подготвени за внезапната кончина на комунизма. Сгромолясването се случи толкова ненадейно, че те просто не заеха къде и как е най-подходящо да се помогне.

В ничии чекмеджета не се съхраняваха планове за преустройството на социалистическата икономика и за превръщането ѝ в пазарна. Липсваше наръчник за отделните стъпки, необходими за едно демократично съзидание, който да дава отговор на всички въпроси, поставяни след 1989 г. Започваше се от нулата. А и Европейската икономическа общност (ЕИО) не беше дотам единна, тъй че не би могла да изготви някакъв нов план "Маршал". Пък и днес Пактът за стабилност в Югоизточна Европа демонстрира, че страните-донорки доста често плащат само за собствените си национални проекти. И преди всичко: не се знаеше колко време още проявленията на социализма ще оказват пряко или косвено въздействие върху начина на мислене в бившите комунистически държави. Отговора на този въпрос не знаеха и антикомунистическите сили в Източна Европа.

Преди 1989 г. за преобладаващата част от населението на Запада беше много лесно да си формира представа за Източна Европа. От гледна точка на западняците съществуваше един мощен Източен блок с център Москва, от който се изпращаха директиви към всички сателитни държави.

Югославия и Албания бяха на предни позиции, като едната от тези две страни бе либерална, а другата сталинистка. През 1989 г. западноевропейците трябваше да откриват наново не само България, но и цяла Източна и Югоизточна Европа. След разпадането на Съветския съюз, Чехословакия и Югославия деветте държави, управлявани навремето от комунистите, се превърнаха в 27 или - ако се брои Черна гора - в 28 държави.

Всяка страна трябваше да бъде възприемана като самостоятелен субект със собствен език, със собствена култура и със собствените ѝ проблеми. Това не беше толкова лесно, колкото смятат някои, не е лесно и сега. Трябваше да се осъзнае разликата между Словакия, Словения и Славония. Трябваше да се отграничи България от нейния сиамски близнак Румъния. България полека-лека изплува от "червеното море" на СИВ със своя трикольор като самостоятелна държава със собствена култура и азбука.

Тъй като от 1945 г. до колапса на Живковия режим нормални отношения между Бон и София не съществуваха, то и интересът във Федералната република към тази балканска страна до 1989 г. беше слаб. Поляците и унгарците, напротив, се радваха на подчертаните симпатии на западногерманците - факт, който беше от полза дори за комунистите в тези страни. Още преди сгромолясването на комунизма Полша и Унгария протягаха пипала към Запада, разширявайки стъпка по стъпка своя търговски стокообмен с "империалистическите" държави.

Поляци и унгарци доста отдавна пътуваха на Запад, ровеха се из библиотеки, участваха в конференции и поради това от самото начало знаеха по-добре от българите как функционира пазарното стопанство. Гордостта на България преди 1989 г., напротив, като че ли се състоеше в това да изглежда колкото може по-вярна към СССР. Въпреки всичко плажовете на Черноморието се превърнаха в място за срещи между граждани на ГДР и западногерманци.

Още не е напълно ясно доколко стабилно са се съхранили човешките контакти между източногерманците и българите. Много дрезденчани и източноберлинчани днес предпочитат да си почиват на Майорка или в Италия, отколкото в България, други обаче отново и отново се връщат към Черноморското крайбрежие. Сигурно е, че някои културни и междучовешки контакти оцеляха и след 1989 г., макар че източногерманските издателства до голяма степен се "освободиха" от преводите на български творби. Лайпциг обаче си остана център на българистиката.

3. "Братята по оръжие" се превръщат в партньори

ФРГ не може да бъде упреквана, че след 1989 г. напълно е забравила или пренебрегнала България. Преди няколко години един депутат от германския Бундестаг изготви списък на финансовата подкрепа, оказана от германска страна на България след промяната. За да не бъдем заподозрени в самохвалство, нека предоставим на българите да определят размерите на германската помощ.

Днес в София работят четири политически фондации от Федералната република, свързани с различни партии, сред тях "Конрад Аденауер" и "Фридрих Еберт". С добро, утвърдено име в българската столица се ползва "Гьоте Институт". Осъществяват се множество научни контакти. Радио "Дойче веле" има силна българска редакция, то изпълнява функциите на мост между Германия и България. Групировката "Вестдойче алгемайне цайтунг" (ВАЦ) държи ако не друго, то най-малкото отпечатването, разпространението и рекламата на голяма част от българските вестници. Дюселдорфският "Ханделсблат" се кооперира с "Капитал" и "Дневник", които са сред най-доброто, което може да предложи българският вестникарски пазар. Помощта му в момента се състои по-скоро в консултации, обмен на информация и подготовка на журналисти.

Немалко германски фирми работят в България. Всеки, който прекара дори само няколко дни в София, неминуемо ще се натъкне на името на германската търговска верига "Метро". С германска помощ в България са изградени детски селища "SOS киндердорф". Много болници получиха медицинско оборудване от ФРГ. През най-тежките години в България бяха изпратени доста помощи. Понякога обаче човек остава с впечатлението, че в България не се отдава дължимото на личния ангажимент на немците, респ. на живеещите във ФРГ българки и българи.

Около 7000 български студенти са били записани в немски университети и висши учебни заведения през зимния семестър на 2001/2002 г. След китайците, поляците и руснаците те са четвъртата по численост група сред всички чуждестранни студенти във Федералната република.

В почти всички области на българо-германските отношения обаче се запазва крещящата асиметрия. Българите знаят кой е Гьоте, В. Брандт или Х. Кол, но немците не знаят кой е Иван Вазов, Ж. Виденов или И. Костов.

В тази диспропорция едва ли скоро ще се промени нещо. Големите и средните държави навсякъде са по-известни от по-малките. Обикновено на немците и българите са известни редица американски политици, докато гражданите на САЩ не знаят толкова много за Германия или България. Вярно е обаче и друго - немци и българи от своя страна не знаят имената на президента и премиера на Латвия, да речем.

Ако средностатистическият немец изобщо знае нещо за България освен някои мъгляви реминисценции, то това са плажовете на Черно море, виното, имената на неколцина футболисти като Христо Стоичков, Йордан Лечков и Красимир Балъков. Може би тук-таме един или друг немец от по-старото поколение ще си спомни за Георги Димитров, но след публикуването на дневниците му в Германия интересът към него май спадна още повече от преди. Името на Петър Дънов говори нещо само на тесен кръг от почитатели.

Много е трудно за българските творци да пробият на германския пазар. Съвсем осезаемо ФРГ, но вероятно и всички западни страни, са се наежили срещу Балканите, а с това и срещу сюжетите, писателите, художниците и композиторите от България. През 1994 г. в Кьолн излезе книгата "Забравени от небето" на Екатерина Томова, която бе рецензирана наистина с респект, но съвсем не пожъна успеха, който заслужаваше. Нито един от големите критици, владеещи немския пазар, не се застъпи за творбата. Тя или не се вписваше в модните течения на Запада за момента, или пък повечето читатели чисто и просто не знаеха какво да мислят за тези своеобразни и странни истории от още по-странните Родопи. Може би българите още не са налучкали вкуса на западните държави.

Композиторът Панчо Владигеров, художникът Владимир Димитров-Майстора, скулпторът Георги Чапкънов говорят нещо само на малък кръг от познавачи. По-известни са българските певци Николай Гяуров, Борис Христов, Райна Кабаиванска... Ако искаме това да се промени, то и двете страни трябва да положат усилия, за да се подобри способността за възприемане в Германия. Едва когато десетки български имена добият по-голяма известност, когато за България като цяло се знае повече, сборът от всички тези факти ще доведе до изкристализирането на по-ясен образ.

Макар някои оплаквания на българската страна да са основателни, не трябва да се пренебрегва фактът, че много немци се ангажираха изключително силно с България - в политиката, икономиката, културата, политическото образование или в хуманитарната област.

Немците винаги се учудват на това колко много българи и днес се чувстват тясно свързани с Германия, владеят немския език до съвършенство и превеждат немски книги. Интересът на българите към Германия може да накара немците да се засрамят. Има български семейства, в които приятелските чувства към Германия се предават един вид по наследство от дядото на бащата, на сина и дъщерята. Българите, които впечатляват немци, французи или американци не само с езиковите си познания, но и със своята компетентност и с човешките си качества, правят за страната си много повече, отколкото вероятно предполагат.

Вече няма германско-българско братство по оръжие, освен може би в съюза НАТО; има обаче едно солидно партньорство между Берлин и София, което може да постигне много повече, отколкото е било правено по-рано в името на добрите отношения между София и Берлин. Седемте хиляди студенти в Германия са гигантска инвестиция в бъдещето. Когато те приложат на практика своя опит, българо-германските отношения може да изживеят голям подем. Някои неща вече са постигнати, но, разбира се, постигнатото никога не е достатъчно.

*Д-р Хайнц Брам е дългогодишен сътрудник във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания в Кьолн, който консултира правителството на ФРГ и като ръководител на научно звено през последните години е отговарял за Югоизточна Европа.
Десетилетия наред д-р Брам работи върху история на Съветския съюз, световния комунизъм, съветско-китайския конфликт, изследвания на Кремъл, а от 1992 г. - България и Чехословакия.