Отношенията Скопие-София показват недоверие от прекалена близост

"Недоверие с отколешни традиции, породено от прекалено голямата близост" - под това заглавие авторитетният немски в. "Франкфуртер алгемайне цайтунг" публикува в днешния си брой обширен материал за сложните българо-македонски отношения, илюстриран със снимка на столичната улица Раковски. В текста под снимката авторът на статията Райнхард Фезер припомня, че революционерът Раковски, роден в Букурещ, се е борил за освобождението от турско иго на България, съставна част от която е била днешна Македония.

Авторът цитира "добронамереното и спонтанно" объщение на президента Петър Стоянов към Скопие отпреди три седмици, в което той потвърждава готовността на България да окаже помощ на съседката си, включително и военна. Македония реагира на предложението така, като че ли същинската заплаха не идва от албанските четници, а от източния ѝ съсед, отбелязва Фезер.

"Подобно на останалите съседи на Македония, които също биха могли да предявят исторически обосновани претенции към македонската територия, България всячески се опитва да не създава впечатлението, че вижда в кризата възможност да коригира историята", уточнява авторът на статията.

По-нататък той се опитва да открие причините за силното по неговите думи недоверие на широки слоеве на македонското общество към България и го открива в историята, "която не носи отпечатъка на враждебността, а на прекалено голямата близост". По мнението на Фезер от гледна точка на българите днешна Македония представлява част от собствената им територия, която след 1879 г. остава под османско робство, а ВМРО - като част от българската история.

След като се спира на различната оценка, която София и Скопие дават на Гоце Делчев, германският журналист уточнява, че между управляващата консервативна партия ВМРО-ДПМНЕ в Скопие и представената в парламента в София партия ВМРО няма нищо общо.

Много българи ги свързват семейни връзки с района на днешна Македония, пише Фезер, като припомня големите бежански вълни от Македония към България след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., балканските войни 1912/13 г. и след Първата световна война. "Когато пътуват из Македония, много млади българи имат усещането, че се връщат в старата си родина.

Българите поддържат македонските си корени с видима гордост. За разлика от тях, на македонците са им по-скоро неприятни българските елементи в собствените биографии", отбелява Фезер и дава за пример бившия президент Киро Глигоров. След като се спира доста подробно на съществувалия спор за македонския език, авторът на статията прави извода, че "нито една сериозна политическа сила в София не я занимава идеята за обединението на двете държави. Целта на българската външна политика е членството в НАТО и ЕС."

Фезер остава с впечатлението, че "българите все пак се отнасят към македонците с онова приятелско снизхождение, с което възрастните наблюдават първите самостоятелни стъпки на младите хора, а македонците реагират често пъти като вироглави пубертети". "Тези по-скоро емоционални, отколкото политически трудности спъват днес българската външна политика, която балансира върху тесен ръб.

Продиктувани от приятелски чувства, жестове като този на президента Стоянов се тълкуват от обикновените хора в Македония, но не и от правителството, като опити за обединение." Евентуална активна българска политика по отношение на Македония би предизвикала недоверието и на останалите съседи, "които не са забравили, че иредентизмът бе една от движещите сили на българската политика между двете световни войни", пише Фезер.

Според него кабинетът в София няма намерение да пристъпва "историческото минно поле", и по тази причина подкрепя Македония с военна техника, поддържа контакти със Скопие и Атина, иначе обаче демонстрира въздържаност и отстъпва инициативата на международната общност.