Първанов – омекотителят след второто преплакване

Смазваща победа на Първанов. България направи европейски избор. Първанов – надпартиен президент. Национализмът – втора политическа сила. “Атака” – новата опозиция. Двуполюсен модел в нов вид – лява “Атака” и дясна БСП.

Това са първите големи заблуди от втория тур на президентските избори в неделя.

Победата на сегашния президент далеч не е толкова смазваща. Зад Георги Първанов застанаха 1/3 от българите с право на глас, така че убедителната му победа с 4:1 над Сидеров бе постигната пред полупразен стадион и като за Б-футболна група. Още по-силно преувеличена е заплахата от национализъм, тъй като Сидеров почти не увеличи гласовете си от първия тур и зад него застават едва 1/10 от българите с право на глас.

Изборът у нас изобщо не бе ала Франция 2002 г. За разлика от французите, българите не видяха сериозна заплаха и активността на втория тур бе малко по - ниска и от тази на първия. Докато във Франция, след като Ширак и Льо Пен взеха почти равни гласове на първия тур при активност от 27,5% (ето това вече е наистина слаба активност, а не 40% като у нас), на втория тур пред урните излязоха 3 пъти повече гласоподаватели. И вече при тази невиждана мобилизация, осигуряваща ниво като за Шампионска лига, Ширак би с 5:1.

По същия начин измамна е и титлата на Първанов като всепартиен президент. За разлика от Ширак, зад когото масово застанаха привържениците на Жоспен, Първанов получи подкрепата на едва ¼ от гласувалите за Беронов. Половината десни не излязоха да гласуват, а останалата половина се разделиха почти по равно между Сидеров и Първанов. Действащият президент не успя също така да привлече значим дял от негласувалите на първия тур. С две думи, изборите у нас само външно наподобяват ситуацията във Франция преди четири години.

Тези заблуди вървят ръка за ръка със следващите – че имаме нови оси управляващи – опозиция и ляво – дясно. Вярно, че с победата на Първанов тройната коалиция се заздравява, а “Атака” се утвърждава като незаобиколим фактор в политиката. Вярно, че с 10%-ния корпоративен данък БСП се оказва по-дясна и от предходните две дясно-центристки правителства, които не са си го и помисляли. А с лозунга “Ревизия - пандизия” и преразглеждането на всички приватизационни сделки “Атака” изглежда по-лява и от БКП, чийто лидер Владимир Спасов не случайно застана зад Сидеров срещу “империалиста” Първанов.

Сидеорв просто остана единствената, и то антисистемна алтернатива на статуквото, защото извади нови и ярки политически послания. Десните се провалиха като системната алтернатива, защото предлагаха единствено реституцията на своето бащинство над реформите.

Първанов се оказа щастливото печелившо статукво,

заради немощната системна алтернатива и плашещата антисистемна. Това състояние на нещата обаче не слага контурите на политическата карта оттук нататък, защото и Първанов, и Сидеров достигнаха своите тавани, а огромната част от гражданството остана политически непредставено. На картата тепърва ще се връщат или ще се появяват нови играчи, които сериозно могат да разместят полюсите власт – опозиция и ляво – дясно.

Разгромените десни партии са стигнали до дъното и вече или ще бъдат окончателно маргинализирани, или ще намерят сетни сили да се възродят.

Засега опитите започват с

ексхумация на лидери от предишни седесета.

И с политически прозрения ала “не е вярно, че заедно можем повече” и “може и още по-малко да останем, ама да сме си ние”. Десницата все не може да се отърси от самосъжалението, че тя е качила страната на правилния коловоз и е изтеглила влака по стръмното, а други приемат парада на гарата. Още след падането на визитие (нещо много по-реално за хиляди хора от датата 1.1.2007 г.) десните трябваше ясно да разберат, че вотът на избирателя не възнаграждава заслуги. Докато десните не предложат нови политически идеи, отвъд прехода и ЕС, идеи, олицетворявани от нови лица, те нямат шанс да се върнат в голямата игра. А мястото им сигурно ще бъде заето от други, защото, за разлика от сините революционни години, вече има критична маса от десни избиратели по статус и светоглед, които търсят своето представителство.

Създаването на ГЕРБ може да завладее немалка територия от десния терен. Партията на Бойко Борисов може да се настани и върху значителна част от територията на “Атака”. Всички вкупом пък ще гледат да осребрят негативите, които ще се стоварят върху управляващата коалиция заради първоначалните трудности на еврочленството – известено повишение на цените, по-голяма вноска в сравнение с получаваните субсидии в първата година, периодичен мониторинг върху проблемните области. ГЕРБ в крайна сметка може да не се окаже очакваното “голямо добрутро” дори само защото, по думите на уважаван наш социолог, Бойко Борисов толкова се увлича в дриблирането напоследък, че губи топката от очи. При всички положения обаче ГЕРБ ще бъде новата отчетлива, по-малка или по-голяма, алтернатива на статуквото.

Така президентските избори не бяха нито развръзката, нито завръзката на едни по-мащабни и дълготрайни политически трансформации след края на прехода, за да се преживяват като крупна победа от участвалите в балотажа. Победа има, но тя е другаде. Победата за Първанов не е в това, че удържа европейския избор на страната, а че легитимира правото на всеки, включително и “бившите”, да носят щафетата на този избор. Победата на Сидеров не е в това, че удвои гласовете си от парламентарните избори, а че трайно наложи в политиката гледища, с които всички останали са принудени да се съобразяват. След Сидеров политическият дискурс за ромите и за ДПС вече не е същият.

Най-голямото скрито под повърхността на тези избори обаче е

многоликостта на избирателя.

Не само загубилият от прехода може да избере “Атака”, но и този, който печели недостатъчно от него. Зад Сидеров застанаха както бивши военни и читалищни интелигенти от малките и средни градове, така и дребни и средни бизнесмени от София, които искат да накажат незаслужено заелите апетитните бизнеспозиции.

Зад Първанов застанаха не само преданите на социалистическата идея, но и онези, които могат да си извоюват по-нисък данък печалба и добър достъп до еврофондовете. Разочарованите десни пък имаха еднакво легитимните възможности да изберат Първанов, защото могат да понесат отговорност за по-малкото зло, да изберат Сидеров, защото държат все пак да зашлевят шамар на статуквото или изобщо да не гласуват, защото не виждат належаща принуда да избират между иначе неизбираеми.

Тази многоликост не означава, че избирателят вече не е ляв, десен или националист. А че тези идентификации вече трудно преминават директно през големите идеологически дискурси на прехода. Просто не остана голям идеологически дискурс. Недоволството на загубилите от прехода също не се е издигнал до такъв, който да стане алтернатива на самия преход.

Затова избирателят все по-често заявява своята идентификация според наличните политически полета. Той е почти в позицията на потребител, който не знае кой точно прах за пране пере най-добре, докато не му предложат все нов и нов. Разбира се, той също е и  потребител, на който му е писнало от реклами за прах, дори изобщо не гледа вече марките, но все пак пере с нещо.

Затова ролята на президента Първанов след второто преплакване в неделя ще е на

омекотител на политическите прахове.

“Атака” ще ръси с “модерен патриотизъм”, десните – със “стабилност в промяната”, а своите – с “по-често гледане в очите”. Отредената му от консуматора на прахове роля и отпадналата необходимост да ходи по хора и седенки, за да бъде преизбран, дава шанс на Първанов да стане, за разлика от първия си мандат, коректив на трите власти, извън които го е поставила и конституцията, и да бъде активен балансьор между всички партии, а не само на тези от тройната коалиция. Ако пък президентът прекалено се вживее в тази си роля или се окаже лош играч, може да се превърне във втърдител, който да похаби прането.