Първо мисли, после прави закони

През седмицата новоизбраният парламент създаде работна група, която да промени правилника за работа на Народното събрание. Онова, което се разбра за основните идеи на тази група, първо, не е много и, второ, само частично се отнася към недостатъците на дейността на предишни законодателни събрания.

Ясно е, че тази група ще се опита да ограничи роенето на парламентарни групи, защото така бил се подменял гласът на избирателите. Ясно е още, че в това начинание те няма да успеят. Казват още, че ще се опитат да ограничат гласуването с чужд глас. Този опит може и да успее, ако усилието е сериозно.

Основният недостатък на законодаването обаче е другаде.

Свобода на въображението

Както много пъти съм писал, основният проблем на законодаването в България има три измерения.

От една страна, представителите на народа у нас обикновено се съюзяват с правителството и вместо да се чудят как да пестят неговите пари, за да остават повече в джоба на избирателите, те подпомагат правителството в увеличаваното на неговите разходи.

От друга страна, народните представители рядко опитват и още по-рядко успяват да наложат прозрачност за начина, по който правителството харчи средствата на гражданите.

От трета страна, народните представители сами бълват идеи за още по-големи харчове, независимо дали на думи произхождат от леви или десни политически ценности.

Може дълго да се обяснява защо така се получава, какви са последиците за политическата система и за върховенството на закона, но не му е тук мястото да се занимавам с тази тема.

Правителството в някакъв смисъл е по-ограничено от народните представители в тези усилия. То работи в рамките на бюджета. И то, вследствие на изискванията на закона за нормативните актове и традицията в правилниците за работа на последните два Министерски съвета, трябва да обосновава финансово и да съгласува своите законодателни идеи, както и идеите си за свои собствени нормативни актове.

Народните представители, които са другият източник на законодателна инициатива, не трябва да обосновават и съгласуват нищо. От досега действащият правилник за работа (чл. 63, ал. 1) става ясно, че “законопроектите заедно с мотивите към тях се внасят до председателя ... и незабавно се регистрират в публичен регистър "Законопроекти".” Втората алинея на същия член посочва, че “в мотивите вносителят дава становище по очакваните последици от прилагането на проектозакона.” Колко подробно се описват тези последици, какво точно съдържат мотивите и как и кога се публикуват съгласията или несъгласия с тях и с проекта – това изобщо не е ясно.

Затова правителството, отделни негови членове или водачи, когато искат да избегнат обсъждане и финансови и времеви ограничения, негласно ползват законодателната инициатива на отделните народни представители. При нестабилни мнозинства и проблемни коалиционни правителства това става по-често. Достатъчно е само да се прегледа все още достъпния списък на проектите, внесени в 39-ото събрание, за да се види, че три-четвърти от тях са внесени от отделни народни представители, като само половината са с относително подробни мотиви, но почти никой от тези мотиви не казва на някакъв разумен език какъв е проблемът, който се решава и какви са последиците – ползите и разходите, от кого се покриват, кой губи и кой печели (и за чия сметка).

Всъщност идеите на народните представители за налагане на задължения на избирателите (защото законите са именно налагане на задължения) са ограничени единствено от тяхното собствено въображение.

Основания за ограничаване на депутатското въображение

Горните три особености на българския законодателен процес имат едно решение: преди да пишат закони, депутатите трябва да мислят и да кажат на избирателите, своите колеги и изпълнителната власт какво, как и защо са измислили. Това може да стане с правилника за работа на Народното събрание.

Когато след предишни избори се е поставял въпросът за въвеждане на това решение, най-често срещаното, макар и не публично изказано, отхвърляне е било, че по този начин се ограничавала свободата на законодателна инициатива на отделните народни представители (а оттам и волята на самите избиратели). Едва ли може да има по-глупав аргумент от този, но той битува, дълбоко загнезден в убежденията на водачите на парламентарни фракции.

Ето някои от основанията, според които подобни възражения са безсмислени и вредни.

На всички нормални хора животът налага първо да мерят, а след това да режат. Очевидно е, че статутът на народен избраник налага депутатите да правят същото, но много по-често и винаги публично;

Както и правителството, народните представители не разполагат със собствени средства, а с тези на своите избиратели;

Ако не обясняват по ясен и проверим от всички начин какви точно проблеми решават, в чия полза, какви разходи и при какви алтернативни решения се законодателства, депутатите получават възможност да представляват негласно интереси, за които не са получили мандат;

При това положение избирателите не са защитени от своите избраници, често не разбират за какво те се борят, а ако някога разберат – най-често ги изритват задълго или завинаги на избори, тоест сегашната система на законодаване радикализира политически обществото; Ако преди законите се обяснява и пресмята и депутатите, и обществото ще печелят поне от това, че големите идиотизми ще бъдат избегнати.

Някому може да хрумне да оборва тези пет аргумента със законодателството на ЕС. Но то самото далеч не винаги е разумно и то самото изисква първо да се пресмята и обяснява, а след туй да се законодава.

www.ime-bg.org