Пазарът най-добре отсява силното от слабото в икономиката

Икономическият дебат в България през последните седмици се концентрира около търсенето на вина за стари прегрешения и най-вече възможността да се атакуват приватизационни сделки.

Стартът му бе даден от предложението на Любен Корнезов за промяна в Гражданско процесуалния кодекс, с която се дава право на прокуратурата да участва като страна по граждански дела и да внася иск, ако реши, че е засегнат държавният интерес.

Темата, поставена и защитена от БСП, успя да раздели групите на НДСВ и на СДС на икономисти и на юристи.

По същото време парламентът започна обсъждането и на кандидатурите за надзорния съвет на новата Агенция за следприватизационен контрол. Всички тези мерки обаче са насочени към миналото.

Още в края на миналата година прокуратурата обяви, че проверява няколкостотин приватизационни сделки. Тогава от средите на чуждестранните инвеститори коментираха, че за проверките трябва да има някакъв краен срок, след който да се обявят резултатите. Това, разбира се, не се случи.

Възможността във всеки един момент някой друг, освен двете страни по една сделка, да я проверява и атакува в съда, може да доведе до хаос. Големите чуждестранни инвеститори, влезли у нас чрез приватизацията, едва ли ще възприемат за нормално репутацията им да може да бъде поставена под въпрос от прокуратурата.

Представете си как хората на Филчев пускат неофициална информация, че проверяват дадена компания, а след 6 месеца се оказва, че всичко е наред. Това е съвсем реална възможност предвид действията на обвинителите от последната година. А и отпреди това. В цивилизования свят за такива неща обикновено съдят за уронване на авторитета. Тук само искат прокуратурата сама да се провери откъде е “изтекла” информацията.

Основният въпрос всъщност е, че налагането на глоби на новите собственици, неизпълнили направените обещания, или искането на разваляне на сделки нямат никакво отношение към постигането на икономически ръст.

Той се заражда от създаването на добавена стойност, което зависи от наличието на суровини, материална база, кадри и добра бизнес среда. Ръстът идва от конкурентните предимства на страната, които правят дадено производство по-рентабилно от други места.

Вместо да остави на пазарната икономика да регулира взаимоотношенията между фирмите, държавата иска да получи допълнително право да наказва собствениците за обещания, дадени за инвестиции за 5 години напред. Налагането на наказания и развалянето на сделки е поглед към миналото на икономиката, където едва кретат фирми с неконкурентно производство.

Новите им частни собственици обикновено са ги източили, вместо да инвестират, за да развият производството и да намерят нови пазари. Дори подобни сделки да бъдат развалени, едва ли държавата ще успее да намери кандидати за актив, който е безперспективен.

Агенцията за следприватизационен контрол със сигурност ще се сблъска с много случаи, в които РМД-та са платили само първата вноска от цената, която е едва 10%. Тогава тя ще бъде в пълното си право да поиска разваляне на сделка. Почти 100% сигурно е обаче, че по-ефективната мярка би била искане на несъстоятелност. Защото ако тези фирми имаха пари, то те биха си платили остатъка от цената.

Затова много по-смислен е дебатът за промените в Търговския закон, които да ускорят процедурите по несъстоятелност и ликвидация. Те трябва да позволят на конкуренцията по-бързо да изхвърля неуспешните бизнес начинания и да дава път на нови собственици.

Иначе остава подозрението, че намерението на държавната администрация е да си създаде собствен бизнес. По този начин приватизационните комисионни ще бъдат заменени от следприватизационен рекет.

Основният въпрос би трябвало да бъде, дали регулациите на пазарната икономика функционират достатъчно добре. Съществуването на което и да е бизнес начинание почива на правилата на Търговския закон и на надзорните органи като Комисия за защита на конкуренцията, БНБ, Държавна комисия по ценните книжа, Агенция по застрахователен надзор и т.н.

Търговският закон урежда процедурите по обявяване в несъстоятелност и ликвидация, а регулаторните органи следят за спазването на "правилата на играта".

В развитите страни сделките се сключват само с цена за акциите, но не и с обещания за инвестиции. Практически е невъзможно да се предскаже какви вложения ще са необходими за един срок от пет години - един бизнес може да се разрасне повече от очакваното, а друг да фалира.

Иначе е факт, че на повечето политици им е по-удобно да говорят за лошата приватизация на предишни правителства и да търсят вина. Дори да я намерят обаче, тя няма да доведе до икономически ръст и по-високи доходи.

Далеч по-трудно е да се работи за привличане на чуждестранни инвестиции. Те обаче са единственото, което ще доведе до вече навършилото година несбъднато обещание за "несимволично увеличение на доходите".