Походът срещу корупцията

В средата на 1990-те бе обявен големият поход срещу “корупцията изобщо”. Десетилетие по-късно резултатите са: разочарование, объркване и... усещане за опасност. Критиката неизбежно стига до един концептуален парадокс, съпътстван от свръх-очаквания и тяхното изпаряване. Парадоксът е да се опиташ да мислиш и конструираш корупцията като социална мега-вещ - наблюдаема и измерима като маларията и едрата шарка и също толкова удобна за масирано изтребление.

Историята започва с едно предоверяване във възможностите, които откри глобалната демократична революция от 1989-1990 година, и по-точно във връзка с мъглявия образ на корупцията. Разнообразните тиранични режими съществували до 1989 година могат да бъдат описани през общоприетата дефиниция на корупцията: те са злоупотреба или присвояване на публични блага за частна употреба (misuse or appropriation of public organization funds for private or personal use). “Корупцията изобщо”, голямото зло, отвъд факти, казуси, ситуации е не друго, а конспиративно отношение, договор/заговор срещу самата демократична публичност. И доколкото е успешна, тя води до срив на публичността. Диктаторските и комунистически режими в Южна Америка, Европа и Азия могат да се подведат под тази дефиниция, но с важното уточнение, че те функционират именно като режими, тоест представляват институционализирана корупция. Всъщност и демистификацията на някои от действалите политически утопии се състои тъкмо в разкриване на механизмите, по които те са фундаментално корумпирани, дори по-силно, са въплъщение на корупцията.

Вълната на демократичните революции не само отмени много от тези режими, но и породи една особена увереност по отношение на феномена корупция. След като корупцията като институционален ред може да бъде, и е отменена, установената на нейно място демократична система има собствени сили да извърши довършителните работи по прочистване на обществената среда. Корупцията по принцип е покосена, остава задачата по провеждане на санитарни дейности и ликвидиране на нейните остатъци. Демократичните институции като основно политическо предусловие за успех на акцията са налице; трябва само да им се помогне в голямата окончателна битка срещу корупцията.

Специфична утопия

Това, разбира се, е специфична утопия. Тя е характерна за контекста на първична демократизация в големи политически тела и вменява на този процес свръхзадачата по акуширане на собственото си съвършенство. Една навременна критика на понятията, ако разбира се има публично, а не академично разпространение, би довела до въздържане от подобни свръх-задачи. Тя би играла въздържаща (deterrent) роля и по отношение на военни походи срещу институционализираната в държавен режим корупция - какъвто бе неоконсервативният проект за война в Ирак.

В резултат от този утопичен уклон днес антикорупцията разцъфна като идеология, политическа реторика и дори като масово-психологическа истерия. Кампанията има позитивни достижения, но те изглежда нямат пряка връзка с антикорупционната идея и можеше да се случат без нея. А сред резултатите, специфично обвързани с голямата антикорупционна война, някои са твърде обезпокоителни. Най-проблематичен е сценарият, при който борбата срещу корупцията се насочва срещу демократичната публичност и така се сблъсква със собствените си предпоставки.

Самоусъвършенстването на демократичните режими, в името на което се води борбата срещу корупцията, цели достигане до състояние, прокламирано като “прозрачност” (оттам и името на глобалната неправителствена организация, “Прозрачност без граници” (Transparency International)). Там, където преди е имало корупция, ще цари прозрачност - такава е стратегическата цел на кампанията. Но именно тук критичният наблюдател регистрира риск и опасност.

Демократичният процес е политически процес. Той не е сводим до собствените си форми на институционализация, нито до холистични системи от правила. Неговата съществена политическа характеристика го обвърза с моментите именно на непрозрачност. Политическото е стихия на сингуларното, а не на нормативното, и доколкото демокрацията е политически процес, тя има степени на непрозрачност, които не могат да бъдат преодолени. Политическото произвежда непрозрачност по силата на фундаменталните си характеристики. Затова и антикорупционният апел за повече прозрачност, явно или скрито, но неизбежно, се оказва апел за деполитизация. Осъществяването му би станало чрез вътрешна стерилизация на самата демократична система. Но практикуването на деполитизация, доколкото засяга цялостния демократичен ред и процес, води не до повече светлина и прозрачност, а до директно бламиране на политическото. Така антикорупционната идея, проведена достатъчно последователно, става условие за антидемократичен тласък. Характерно е, че и антиутопиите от началото на 20-и век описват обществото-концлагер на бъдещето като радикално прозрачно („Ние на земята”).

Парадоксите

Как може да се обясни, например, удивителната заплаха на новия румънски президент Трайан Басеску към румънския парламент, че, ако до няколко месеца не бъде преборена корупцията, той ще го разпусне. Или безпрецедентната според рейтингите популярност на de facto началник щаба на мега-Министерството на вътрешните работи на България генерал Бойко Борисов, който присъства на публичната сцена главно с каубойски набези и паралелни обвинения към националните демократични институции, че му пречат да си върши работата на супер-полицай. Как да си обясним склонността да му се връчат правомощията на Сула или Помпей да прочисти територията от бандити (при Помпей - акваторията от пирати). Антикорупционната реторика допринася за такива развития, тъй като в своята експанзия отвъд конкретните казуси тя подрива доверието не в една или друга институция, а в самата способност на демократичните институции да се справят с голямата корупция.

Тези примери показват забележителен парадокс и цикъла, през който той се е осъществил. След 1989 година демократичните режими се натоварват със свръхочаквания за справяне с корупцията като остатъчен момент от вече отменена реалност. Те не могат да изпълнят задачата, защото това противоречи на самата им конституция като политическа реалност. Накрая поемат обвинението, че или са неспособни да се справят със злото, или самите са негов носител. В един въображаем свят този цикъл на обръщане на демократичния процес срещу себе си би върнал обратно отхвърлената вече система на институционализирана корупция. Нима повечето тирании на 20-ти век не са били патетично антикорупционни?

*Стефан Попов е политически анализатор и преподавател по социално-политически науки. От 2000 година е Председател на Институт “Отворено общество” - София. Настоящата статия е публикувана в рубриката “Най-опасните идеи на Балканите” в първия брой на българското издание на сп. Външна политика, което ще бъде представено на 22 април в София.