Полша без Чърчил или какво следва от "";писмото на осемте""

Това не е писмо, това е бомба. Ефектът е невероятен. Изненадата е пълна. Солана, шефът на европейската дипломация, който вчера предричаше "консенсус", днес се оказа изтикан в пета глуха на политиката; Папандреу, председателят на Съвета на министрите на съюза, е поставен в смешно положение, защото се готви да замине от името на единна Европа с посредническа мисия в Близкия изток; останалите еврократи са бесни, защото се оставиха да бъдат изненадани. Официално се казва, че всеки има право да пише писма на когото си иска. Но в частни разговори се споменава за "диверсия", "за партията на войната", за манипулацията на Блеър, който бил замислил писмото, за да даде доказателство за влиянието си и на Буш, и - може би преди всичко - на общественото мнение в собствената си страна, което е решително против войната.

Не съм сигурен, че "писмото" е добра идея. Като форма то е дълго и банално, в стила на съветските резолюции, в които се казва, че "ние, шивачките от предприятие номер еди кой си, се солидаризираме..." и т.н., трудно е за възприемане, да не говорим, че няма никакво влияние върху общественото мнение. Политически, писмото е адресирано не към Европа, а до Америка и предлага на Буш, малко преди деня 5 февруари, датата на неговото шоу в Съвета за сигурност на ООН, митична засега коалиция. Впрочем, спорът никак не е нов, защото е част от неелегантния скандал, предизвикан от "теорията" на Ръмсфелд за новата и старата Европа. А Ръмсфелд вече съвсем ясно каза как стоят нещата и ясно очерта линията на разделението по въпроса за Ирак.

При тези условия може да се опитаме да направим равносметка на печалбите и загубите. Като плюс може да запишем "независимото" становище на подписалите писмото в областта на външната политика, улеснено и от това, че всъщност Европа все едно няма "обща" външна политика. Различията в мненията за американската интервенция ярко се проявиха между другото и в рамките на НАТО, където четири от 19-те държави /Франция, Германия, Белгия и Люксембург/ постоянно блокират отговора на американското предложение за съюзническа подкрепа в случай на война.

В графата "минуси" сметката е по-сложна. Писмото няма да разтърси Саддам, то не обогатява и нашите представи за слабостта на Европа, нито за склонността на "новите" държави, научени от историята да търсят гаранции в мощта на САЩ, и едва ли ще помогне на Буш. Затова пък може да навреди на отношенията на "новите" със "старите", без които те все пак не могат да минат. В четвъртък политическото тържище в Брюксел още не се беше отърсило от шока. Макар още да не заплашваха с отмъщение, еврократите вече мислеха как да си го върнат.

Полша е в особено деликатно положение. Милер сигурно е имал причини да подпише писмото /месец след Квашневски заминава за Вашингтон/. Но след случая с Ф-16 Полша за втори път за период от няколко седмици се озова в челен сблъсък с няколко правителства и с почти цялото западноевропейско обществено мнение, което е все по-антивоенно настроено.

Писмото на осемте /подписано и от двама бивши комунисти, както не пропуска да уточни вестник Монд/ прокарва най-дълбоката разделителна линия на континента от времето на падането на Берлинската стена, на практика пренебрегва Германия и Франция, тоест двата ъгъла на "Ваймарския триъгълник", механизъм, с който Варшава свързваше големи надежди за ролята си в Европа. Леко поръждясал, този механизъм сега изисква още по-бързо ремонтиране и смазване.

Ако някой е в състояние да го стори.

Няма защо да се драматизира положението. Това не е последният път, когато Европа се разминава в становищата си и когато Полша ще бъде принудена да лавира и да избира между нея и Америка. Чърчил /а сега и Блеър/ не е имал този проблем. Ако трябва да избирам между континента и океана /Атлантическия/, винаги ще избера океана, казваше той.

Полша си няма Чърчил, няма си и океан. Жалко.

По БТА