Понякога единството е по-важно от принципа

В НАТО винаги е имало разногласия, в ЕС - раздори, а в ООН - търкания. Но сегашният пейзаж е обезпокоително различен. Отново и отново някой германски канцлер идваше на помощ на САЩ в Европа. Конрад Аденауер го направи, устоявайки на ласкателствата на Де Гол. Хелмут Шмит стори същото за разполагането на ракетите Круз и Пършинг. Хелмут Кол подкрепи Вашингтон за разширяването на НАТО в Източна Европа и за избора на първите кандидати за членство в алианса от този регион.

Това, което е различното в момента е, че за първи път от половин век германският канцлер не е надежден американски съюзник. Британската подкрепа се разбираше от само себе си, Франция винаги е била проблематична, но Германия бе скалата, на която се крепеше американската политика в Европа. Начинът, по който германското и американското правителства постигнаха заедно обединението на Германия, бе върховно съвместно постижение, което в края на краищата не е толкова далеч в миналото. Нищо чудно, ако някои американци чувстват, че Берлин не е изплатил дълга си към Америка. Това е една от причините за разногласията в НАТО за Ирак, които за разлика от предишните може да не завършат с компромис.

Струва си да се отбележи каква голяма роля изигра случайността в тази криза. До съвсем скоро дипломати и политолози смятаха, че Франция ще демонстрира резервите си към военното решение, като отлага известно време нещата, и после ще се присъедини към Великобритания и САЩ във войната. Ако се върнем още малко назад, тогава се смяташе, че след като спечели изборите, канцлерът Герхард Шрьодер също ще промени без много шум позицията си. И двете хипотези се оказаха погрешни.

Решението на Шрьодер да продължи с антивоенната реторика след изборната победа вероятно бе взето без особено внимателно да се претеглят аргументите за и против. Като се има предвид липсата на онова съзнание за важността на отношенията с Америка, което имаха предшествениците му, няма съмнение, че на него това му е изглеждало като правилен политически избор, имайки предвид инстинктивното му отвращение от войната, германското обществено мнение и възгледите на коалиционните му партньори.

Това на свой ред намери отзвук в проекта за съживяване на германско-френските отношения. Париж чувстваше, че той бе необходим за един по-голям Европейски съюз, който буксуваше, и чиито нови членове и кандидат-членове изпитваха по-голяма лоялност към Вашингтон, отколкото към Брюксел. Ирак стана въпрос, по който Франция и Германия можеха да се споразумеят. Вероятно нито Берлин, нито Париж възнамеряваха да отидат толкова далеч в противопоставянето си. Носени от силния вятър на общественото мнение, те стигнаха до една точка, от която е трудно да се върнат. Но това е начинът, по който понякога някои правителства достигат до принципна позиция. Принципът не бива да бъде презиран заради известния опортюнизъм и случайност, изиграли роля при приемането му.

Ако Франция се отнасяше сериозно към разширяването и активизирането на инспекциите, на първо място тя трябваше да действа по-рано. Второ, тя би трябвало да проучи зад кулисите, какъвто е маниерът на нормалната дипломация, какво трябва да бъде предложено на американците, за да се съгласят. Тя можеше да предложи войници, които да изкарат дългото, горещо лято в Персийския залив заедно с американските и британските си колеги, а Германия би могла да предложи пари, за да заплати подобна скъпа операция. Това можеше и да не подейства, но въпросът е, че те дори не се опитаха.

Вместо това се стигна до контрапродуктивна декларативна дипломация, започнала от германско-френската среща на върха, на която страните представиха идеи, за които дори не бяха споменали пред външните министри на най-близките си съюзници. Трудно е да се избегне изводът, че целта на Париж и Берлин не бе да се предотврати войната, нито да се отложи до момента, когато ще има по-голямо оправдание за използването на сила /в случай че се появят доказателства за иракските оръжия/, а просто да се дистанцират по драматичен начин от войната. Целта бе да се угоди на европейското обществено мнение.

Идеята, че общественото мнение е по някакъв начин окончателният арбиртър на политиката в една демокрация, е погрешна, но когато се стигне до избор между война и мир, може да се твърди, че позициите на хората би трябвало да имат специална роля. Все пак често въпросите на анкетьорите съдържат много общи твърдения, чиито отговори отразяват естественото отвращение към насилие и неувереността, и които се интерпретират като информирано отхвърляне на сложни политически аргументи

Със съжаление трябва да признаем,: общият резултат от американските и европейските решения е, че в момента сме на път да започнем война в ситуация на разединеност и взаимни обвинения, като при това са разклатени именно онези институции, от които ще имаме най-голяма нужда, когато всичко свърши.

По БТА