Популизъм и справедливост

Стара истина е, че човек се чувства най-уютно у дома. Така се чувствам и аз сега пред вас. Изминаха 12 години от полагането на основите на нашия български атлантически дом. Не мога обаче да кажа, че той изникна на празно място. Далеч преди да го основат официално, бъдещите активисти на Атлантическия клуб работеха за защитата на околната среда и правата на човека, за свободата и демокрацията. За 12 години Атлантическият клуб се наложи като незапомнена дотогава, а и досега, мощна неправителствена организация с определящо влияние върху редица инициативи на правителството.

Държа да подчертая тази формула, защото тя наистина е уникална не само за България, но и за повечето страни от бившия съветски блок. Нашият клуб не се утвърди около някой влиятелен държавник или като филиал на някоя политическа партия. Напротив, твърде малко са били държавниците и политическите партии, които са действали в унисон с инициативите на Атлантическия клуб. Куриозно е, че рядко управляваща партия се е отзовавала своевременно на нашите предложения. А днес основните аксиоми на нашата идеология са приоритети на Република България!

Огромно политическо значения има фактът, че тези държавни приоритети са родени от една гражданска организация. Този факт говори за съзряването на гражданско общество в България. Това е даденост, която не се усеща в ежедневния живот и за която се сещаме само като усетим болезнената ѝ липса. Самият активен живот на Атлантическия клуб е красноречив пример за въплътени евроатлантически ценности. Дори контрапримерите - уличните демонстрации против нашите идеи, са доказателство за нашата правота, защото са плод на една обществена нагласа, за която ние всички имаме пряка заслуга. Тази нагласа има едно име: демокрация.

Ако ми разрешите, ще спомена само няколко жалона по пътя на Атлантическия клуб: как той прерасна от група ентусиасти до днешната влиятелна организация, известна по целия свят. Бих започнал, разбира се, с първото предложение във Великото народно събрание за присъединяване на България към НАТО, съпроводено с разтуряне на Варшавския договор. След това - предложението за присъединяване към Европейския съюз.

Има ли нещо по-актуално от спомена, че именно активистите на Атлантическия клуб прокараха през 1990 г. решението на парламента за готовността на България да участва в коалицията в Персийския залив? Ние добре помним протестите срещу войната в Персийския залив. Помня демонстриращите жени със символични черни забрадки. Аз искам днес да попитам политиците, които злоупоребиха с чувствата на тези жени: кое от техните политически предсказания се сбъдна? Но няма кой да ми отговори, защото никой от вдъхновителите на тогавашните демонстранти днес не си признава, че навремето е защитавал позиции, които бяха партийна манипулация с най-съкровени човешки емоции. В по-новата история на България Атлантическият клуб имаше определящо влияние за съпричастността на България към мирния процес в остатъчна Югославия, към глобалната антитерористична коалиция, за участието ни в акциите в Афганистан и т. н.

Когато си спомняме всички тези епизоди от историята на клуба, не можем да не споменем атмосферата, в която те са се развивали. А това неизменно бе атмосфера на спонтанно отхвърляне. Идеята за членство в НАТО бе посрещната със смях и официално дистанциране дори от страна на партиите, които след това припознаха тази идея като своя. Впрочем, ако трябва да бъда точен, единствено ДПС се обяви категорично в нейна полза. А ето че само преди броени дни в Брюксел бяха подписани протоколите за присъединяването на България към Алианса. Нещо повече, вече има и влиятелна държава-членка, която ги ратифицира: Канада. Нека отново си спомним началото - август 1990, когато едва 15 % от общественото мнение подкрепи тази еретична идея, докато 85 % бяха против.

Друг пример за посрещната на нож инициатива бе създаването на бази на НАТО в България, която издигнахме към края на 1999 г., веднага след края на Косовската криза. Сега всички сме свидетели, че реалният живот на базата в Сарафово най-добре разсейва апокалиптичните видения.

От самото начало на конфликтите, породени от разпадането на бивша Югославия, ние отстоявахме позицията, че постигането на споразумение между воюващите страни би било невъзможно без активното ангажиране на международната общност и, в частност, на Северноатлантическия алианс, който трябваше с военни действия да спре насилията. Тогава, в самото начало, тази позиция беше абсолютно непопулярна. Впрочем, нека попитаме д-р Желев, който бе президент на страната по онова време, дали му е било лесно пръв да издигне и отстоява такава позиция. Впоследствие тя бе възприета и подкрепена от българските политически сили и българската общественост. Ангажирането на НАТО и САЩ даде шанс за спиране на жестокостите и за създаване на федерацията Босна и Херцеговина, като се зачитат правата на отделните общности. Днес тази позиция изглежда единствено възможната. (Впрочем, ако д-р Желев и всички негови съмишленици през 80-те години - защото през 70-те той почти нямаше съмишленици - бяха защитавали популярните за времето си каузи, кой знае кога и дали още щеше да е дошла демокрацията у нас.)

Или да вземем въпроса за Многонационалните мирни сили в Югоизточна Европа. Когато през 1994 г. лансирахме идеята за създаване на българо-гръцки и българо-турски батальони, това също бе непопулярно сред нашата общественост, а и сред политическия елит. Впоследствие, на 26 септември 1998 г., в Скопие бе подписано споразумение между седем държави: Албания, България, Гърция, Италия, Македония, Румъния и Турция. С него бе създадена "Бригада Югоизточна Европа", чийто щаб бе разположен в Пловдив. Сега това също изглежда едно адекватно решение, създало нов климат на доверие на Балканите.

Или въпросът за Косово. От самото начало България беше активен и добронамерен участник в общото усилие за налагане на траен мир. А някои от решенията тогава не бяха никак лесни. Така например през пролетта на 1999 г., когато започнаха ударите срещу Сърбия, българското правителство подкрепи решително действията на съюзниците, въпреки силното противопоставяне на някои политически фактори и преобладаващото негативно обществено мнение. За това пък може да ни разкаже президентът Петър Стоянов, който не само подписа решението, но и оглави борбата за общественото мнение, борбата за образование на общественото мнение. Днес това решение, непопулярно в момента на вземането му, отново изглежда единственото възможно и най-справедливото. И ако то беше взето по-рано и проведено по-категорично, може би Зоран Джинджич щеше още да е жив.

Сред непопулярните, но справедливи решения, които Атлантическият клуб последователно е прокарвал, беше и отмяната на смъртното наказание. От нашите редици излезе идеята за мораториума, който Великото народно събрание наложи през 1990 г., за да се стигне и до окончателната му отмяна тринайсет години по-късно. Само преди седмици имах честта да подпиша Протокол № 13 към Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи, който отменя смъртното наказание при всякакви обстоятелства.

* * *

Да преминем към темата на деня - войната в Ирак. Решенията на българския парламент и произтичащите от тях действия на българското правителство спрямо режима на Саддам Хюсеин масирано се представят като несъответстващи на националните интереси. Всъщност страната ни отново заема най-добрата позиция за момента, а и за в бъдещето. С тази позиция България дава своя принос за демократизацията на целия регион, както и за освобождаването на иракския народ от тиранията на Саддам Хюсеин. Така получаваме и реалната възможност след края на военните действия да участваме в събитията както в Ирак, така и в световен мащаб. Трябва да умеем да гледаме напред и да търсим начини за реализиране на националните ни интереси в динамично изменящия се свят.

Напоследък съм свидетел на една логическа подмяна, която не мога да не отбележа. Въпросът "Трябва ли да оставим режима в Багдад още 35 години на власт?" се подменя с въпроса "Трябва ли да се воюва?". И съответно се цитира пацифисткият отговор, че "И най-лошият мир е по-добър от най-добрата война".

Ще си позволя да оспоря тази философия. И направо ще заявя: има ценности и каузи, за които трябва да се воюва. Това са каузите, които наричаме справедливи. А първата ценност, която трябва да се отвоюва е свободата. Забравихме ли, че не друг, а Христо Ботев възпяваше смъртта "за правда, за правда и за свобода"? Забравяме ли, че Капитан Петко войвода поведе дружина от 200 души в Критското въстание, а Панайот Хитов участваше със своята чета в Сръбско-турската война? Не трябва ли да съзрем в тези изяви прототипа на сегашното ни участие в коалицията срещу Ирак? Днес всички в България наричаме Руско-турската война "освободителна". Е, и нея някои историци-теоретици определят като "авантюра, диктувана от руските имперски интереси". Но никой не може да отрече нейната роля за Балканите, за Европа и най-вече за България. Прочее, нека напомня на любителите на исторически аналогии, че в Руско-турската война участваше коалиция на Русия, Румъния, Черна гора и Сърбия, участваха и бойци от далечна Финландия.

Последните дни на телевизионните екрани ежечасно могат да се видят картини от войната в Ирак. Но камерите не могат да покажат злините, които режимът на Саддам Хюсеин причини на своя народ. Така навремето кинохрониките показваха хода на Втората световна война, но едва след приключването ѝ се видя адът на концентрационните нацистки лагери. Старият континент прояви пагубна слепота при появата на Хитлер. Европа чакаше той да се задоволи първо с Австрия, после със Судетите и Чехословакия, накрая и с Полша, а някои страни се опомниха чак когато бяха нападнати. Дълго време пацифисти от онова време са издигали лозунга "По-добре Хитлер, отколкото война". Смее ли някой да заяви днес, че политиката на мир с хитлеризма е била по-добра от войната срещу него? Днес, когато някои слагат на кантара националния интерес на България, аз искам да заявя, че доблестта, съвестта, свободата, а и смелостта също са национални ценности. И то от най-важните. Очевидно не съм първият, който е констатирал, при това на собствен гръб, че справедливото не винаги е популярно, а популярното не винаги е справедливо. Две хиляди години преди мен подобна болка е изпитал Спасителя, когато казва: "Понеже Аз говоря истината, не Ми вярвате" (Иоан, 8:45). Ако направим отклонение към етимологията на думата "популярен", ще разберем, че огромните човешки маси са склонни да се увличат по популистки послания. Те обаче рядко водят до вярното решение - онова решение, което да е в обща полза, макар и в по-далечна перспектива. Тук мога само да повторя думите на един велик математик, Рене Декарт, който казва, че е малко вероятно истината да се разкрие едновременно пред мнозина. По-естествено е тя да стане достояние на единици.

Казано е и в Библията: "Премъдростта отговаря на своето име и на малцина се открива" (Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, 6:23). Може би тези малцина трябва да са щастливи, че един ден ако не историята, то поне Господ ще ги оцени. Но освен надеждата за бъдещето те носят и огромната отговорност пред своите племена и народи, защото са били длъжни да им посочат истината, като ги поведат към нея и ги извадят от тъмата и заблудата. Казано е пак в Светото писание: "Проклет да е, който отбива слепия от пътя!" (Второзаконие, 28:18). Бог ни е дарил с очи и разум, но, уви, ни е оставил сами да избираме между Истината и проклятието!