Преди 45 години Берлинската стена раздели Германия и света на две

На 13 август 1961 г. Желязната завеса, тази удачна метафора на Уинстън Чърчил, изречена повече от десетилетие по-рано, метаморфозира в тежък бетонен пояс, разделящ Западен и Източен Берлин.

Строго секретните планове за строежа са правени осем месеца и се контролират от КГБ и ЩАЗИ. Датата за издигането на „антифашистката защитна стена” се насрочва със заповед на Хрушчов след тридневното блиц-посещение на източногерманския държавен председател Валтер Улбрихт в Москва на 3-5 август 1961 г. По същото време се провежда извънредната тридневна среща на страните от Варшавския договор в Кремъл. Този факт говори, че комунистическите европейски диктатори са били предупредени за акцията от Хрушчов.

„Антифашизмът” изправя бетонния си обръч около Източен Берлин (при обща дължина на наложената секторна граница със Западен Берлин от 155 км) с дължина на Стената 106 км.

Стената пресича и разделя 192 берлински улици, състои се от 45 000 единични части, (3,75 х 1,20 м), тежащи всяка по 2,75 тона, има 302 наблюдателни кули, с площ от 450 000 m² затворена зона („зони на смъртта”, с размери 30 до 100 метра всяка), пазена е от 10 000 гранични източногермански и руски войници и офицери, правени са близо 5000 опита за бягство, от известни около хиляда смъртни случаи на нея до 2006 г. са изследвани 192.

От този ден източноберлинската Стена се превръща в символ на Студената война, в символ на комунистическия тоталитаризъм и репресивната му система, видим за Запада. За разлика от лагерите, които той не вижда и в чието съществуване се съмнява десетилетия наред, не на последно място заради просъветската пропаганда на левите западни интелектуалци и комунистическите западни партии. 

Разрушението ѝ на 9 ноември 1989 г. от немските граждани от двете страни на Стената стана символ на окончателния колапс на комунистическите режими и на обединението на Германия.

На 27 октомври 1961 г. на исторически станалия граничен пункт “Чекпойнт Чарли” от двете страни на Стената застанаха едни срещу други танковете на Варшавския пакт и на САЩ и западните съюзници. Опитът на „антифашизма” да покаже сила пред бетонния пояс, да нахлуе в Западен Берлин и разшири територията на сектора си, предизвиквайки реален военен конфликт в периода на Студената война, бе провален от САЩ 48 часа след началото на акцията.

Танковете на пакта щяха да намерят само шест години и половина по-късно предназначението си в чехословашката столица, в кървавата Пражка пролет.

Но Стената остава за Германия преди всичко рана в родовите тела на две генерации, на разделени в една нощ за 28 години семейства, улици, кооперации. Тя ги пресича, преминавайки през живота на стотици хиляди берлинчани. Тя става лобното място на загиналите при опит за бягство през нея в Свободния свят. 

17 години след падането на Берлинската стена все още не е окончателно изяснен броят на загиналите при опит за бягство на Запад през нея.

Снимките на кървящия Петер Фехтер обикалят целия свят на 17 август 1962 г.  Една година след изграждането ѝ, 18-годишният абитуриент загива при опит да премине вътрешногерманската граница, само на няколко метра от контролния пункт на съюзническите сили “Чекпойнт Чарли”. Трагичен факт е, че никой от свидетелите на трагедията – нито от Източен, нито от Западен Берлин - не се осмелява да помогне на простреляния - от страх сами да не станат жертви.

Ужасяващи гледки като описаната има много, но далеч повече са случаите, когато трагичните инциденти остават познати само на ЩАЗИ. Цинично източногерманските тайни служби разказват на близките откровени лъжи относно причината за смъртта на загиналите или крият идентичността им, обявявайки ги за безследно изчезнали или дори успешни бегълци.

Немската историчка Кристине Брехт разказва пред “Дойче веле”: “Има, например, случай, когато до Берлинската  стена са разстреляни две деца, а на близките им е разказано, че са станали жертва на нещастен случай по време на къпане. Случаят впрочем е добре известен: става дума за смъртта на Лотар Шлойзер и Йорг Хартман през 1966 година”. Двете деца  тогава са били десет и тринадесетгодишни. Бащата на Йорг Хартман живее по принуда в Западен Берлин - един от хилядите случаи на разделени от режима и Стената немски семейства. Двете момчета решават да  отидат при него на гости. Те загиват от откосите на граничните войници. В хронологията на жертвите, които са установени до момента, двете берлински деца фигурират под номера 60 и 61.

Историците  до момента работят над общо 125 подобни случая на загинали юноши – сред тях има немалко случаи на загинали по време на гранична проверка юноши, на случайно играещи около „зоните на смъртта” деца; и неизяснени убийства на млади гранични войници.

Почти половината от всички жертви по вътрешногерманската граница са от първите пет години след строежа на Стената. Очевидно по-късно постепенно се усъвършенстват системите за контрол и наблюдение, което може да обясни намалелия брой на преките жертви през 70-те и 80-те години. Друго обяснение е, че вследствие на многобройните жертви страхът сред населението започва да играе съществена роля и опитите за бягство стават по-обмислени или дори намаляват. Разлики в честотата на опитите за бягство се наблюдават в определени периоди, в зависимост от вътрешнополитически и локални за източногерманската столица ситуации. Допълнителен ефект оказват и наказанията за заловени при опит за бягство – те са драконови, както навсякъде в комунистическите диктатури.

Немският историк Ханс-Херман Хертле счита, че периодично намаляващите числа на жертвите се дължат най-вече на факта, че системите за  предупредителна аларма са били значително усъвършенствани през 70-те и 80-те. От друга страна, предполага Хертле, в ГДР има вероятност, някой от ръководния ешелон да си е давал сметка, че особено в „процеса на разведряване” за всеки изстрел и убит може би ще се иска сметка от международните институции – подобни вътрешнопартийни разногласия също оказват влияние върху подхода към опитващите се да бягат.

Работна група от учени историци в момента изследва  всички неизяснени случаи на инциденти и убити по вътрешногерманската граница. Плановете са, проектът в Берлин да бъде завършен до края на годината, а  всички изяснени съдби да се документират и в интернет на специален мемориален сайт. 2007 г. ще бъде издадена книга за всички документирани загинали край Берлинската стена. Историкът Ханс-Херман Хертле, работещ вече по проекта в Берлин, споделя: “Особено ме шокираха онези случаи, в които по беззащитните  бегълци е стреляно в гръб и без да се пестят куршуми от автоматите “Калашников” – така са  убивани хора, единственото прегрешение на които е било, че са искали да живеят свободно. При това много от тези бягства е можело да бъдат осуетявани и по друг начин, а не чрез директно убийство."

Последната жертва на Стената е 20-годишният Крис Гефрой. Единствен син на майка вдовица, талантлив студент, Крис загива през нощта на 5 февруари 1989 г. при опит да се покатери и премине с приятел в Западен Берлин. Приятелят му успява да се прехвърли през Стената. Той е свидетел как тялото на Крис е продупчено на решето от картечните откоси и пада като последна жертва на лобното място пред Стената в зоната на смъртта в Източен Берлин.

Горчивина предизвика у близки на жертвите, оцелели репресирани от комунистическия режим в Източна Германия, и немалка част от немската общественост обстоятелството, че 17 години след рухването на Стената все още няма Мемориал на лобното място.

На 5 юли 2005 г. скандално решение на управляващата в Берлинския сенат коалиция на немските социалдемократи и източногерманските социалисти – сред последните преобладаващо число бивши комунистически функционери, от които не малко свързани с ЩАЗИ - пресече всички опити на оцелели и близки със свои частни средства да построят Мемориален комплекс на бившия граничен пункт “Чекпойнт Чарли”. Изложените до този момент възпоменателни 1065 дървени черни кръста, високи 3 м, с образи на жертвите по тях, бяха бутнати с булдозери, въпреки граждански протестни акции и водените съдебни дела.

Мемориалът с кръстовете бе основна част от замисления Мемориален музей на берлинската Стена от Райнер Хилдебранд - правозащитник от бившата ГДР. Покойният Хилдебранд е дисидент и беглец в Западна Германия. През 2002 г. посещава Берлин и е възмутен от мръсотията на изоставеното лобно място и разцъфналата около него търговия с „антични” комунистически артикули и „реликви” на режима. Той наема ареала пред “Чекпойнт Чарли” с лични средства от 113 000 евро, за да го разчисти и построи Мемориал на жертвите на Стената с музей към него. След смъртта му през 2005 г. неговата вдовица Александра, от украински произход, също репресирана и бегълка в Западна Германия, си поставя за цел да продължи делото на покойния си съпруг. За по-малко от три месеца на мястото в Берлин бе изграден внушителният Мемориален комплекс – с възстановена част от оригиналната Стена, дълга близо 200 м, с поставените като част от бъдещия мемориален музей 1065 кръста с поменици – по един за всяка от жертвите на разделен Берлин.

Александра Хилдебранд и комитетът на Мемориала поставят на кръстовете не само снимки на убитите при опит за бягство. При окончателното разрушаване на комплекса с указа на сената в Берлин през юли миналата година, булдозерите мачкаха кръстовете, на които до тогава многобройните посетители на комплекса се покланяха и пред лицата на отвлечени от ЩАЗИ западногермански граждани, умъртвени в Източен Берлин, и пред образите на съветски или източногермански войници от граничните войски на Стената, загинали като дезертьори.