Проблемът на ЕС не е с демокрацията, а с меритокрацията

В началото на октомври на четири езика излезе най-новата книга на световно известния български политолог Иван Кръстев "След Европа" (Изд. "Обсидиан"). В Германия изданието стана бестселър №1 в класациите за политологична литература, а британските медии определиха "След Европа" като една от най-интересните книги през 2017 г.

Според автора миграцията ще бъде революцията на XXI век. Двата основни въпроса в книгата са как бежанската криза промени европейските общества и защо гражданите на Европа изпитват толкова силна неприязън и недоверие към меритократичните елити.

На лекция в Червената къща в сряда вечерта Иван Кръстев представи основните си тези. Mediapool публикува лекцията със съкращения.

Преди десетилетия нямаше разлика в индекса на щастието между африканските държави и по-развитите западни държави. Това бе до момента, в който в Африка част от хората получиха достъп до телевизори и започнаха да се сравняват. Ако преди ти си се сравнявал с твоя съсед или съседното село в най-добрия случай, новият свят става свят на глобални сравнения.

През 2003 г. с "Алфа рисърч" направихме подобно изследване в България. Един от парадоксалните резултати на прехода е, че никой не се чувства щастлив. Ние се опитахме да разберем защо и видяхме две неща. Губещите – това най-често са по-възрастни хора и хора с по-ниски доходи - сравняват живота си с живота преди 1989 г. и те виждат какво са загубили. Но тези, които нито са спечелили, нито са загубили, също не бяха готови да се видят като успели, защото през цялото време сравняват доходите и живота си със сходни професии в други страни от ЕС. В този смисъл българският лекар не сравнява живота си с живота си и доходите си преди 1989 г., не се сравнява с българския учител, а се сравнява с лекаря в Австрия или в Чехия и има усещането, че не е получил това, което е очаквал. Това е, защото появата на глобални сравнения изведнъж промени представите. Ние винаги сме знаели, че има друг свят някъде там, но изведнъж се оказва, че ние живеем в един и същи свят.

Миграцията ще се окаже революцията на XXI век

В този смисъл една от основните тези на тази книга е, че по парадоксален начин миграцията най-вероятно ще се окаже революцията на XXI век. И при тази революция няма да има нужда нито от комунистически манифест, нито от авангард, нито от особена организация, а от вас, от вашето семейство и мобилен телефон. Хората от по-бедните страни си дават сметка, че ако искат да променят живота си в едно поколение, много по-лесно е да го направят като сменят страната си, отколкото правителството си.

И в този момент изведнъж Европа се оказва естествено притегателно място, но в момента, в който това се случва, изведнъж пред еврорейците се явява простият въпрос: "Би ли била Европа същата, но с други хора? Как това ще се отрази на начина на живот на хората, които живеят тук". Затова за мен миграционната криза не се измерва просто с движението на хора, влезли и излезли от ЕС. Тя има и други измерения.

Първото е миграцията на аргументи. През 70-те години, по време на деколонизацията, мнозина, специално хора с много по-силни леви политически идентификации, защитават тезата, че не може да се натрапва на индийците развитие, не могат да се искат от тях определени икономически промени, защото те имат право да защитят своя начин на живот. И ако те искат да живеят така, както искат, никой няма право да им откаже това. Изведнъж в момента богатите западни страни казват: "Ние също имаме своя начин на живот и имаме право да го защитаваме".

Второто, което се случи, е, че миграционната криза доведе и до миграция на гласове. На последните избори в последните три години се наблюдава масово преместване на работническия вот от ляво в крайно дясно. В Австрия 80% от работниците гласуваха "за" крайната десница. Оказа се, че двете основни универсалистки идеологии по някакъв начин се опитват политически да удържат глобализацията. Изведнъж и двете – интернационалната левица и християндемокрацията, свързана с Католическата църква, се оказват в криза. Ако погледнете Полша, отношението към миграционната криза не е по-различно от другите източноевропейски страни въпреки позицията на Ватикана. Изведнъж се оказа, че това, което знаем за православния свят, се оказа вярно и за католицизма – национализация на иначе универсалистка религия.

Върна се разделението "Изток - Запад"

Казвам това, защото друг резултат от миграционната криза беше връщането на деленето "Изток - Запад" – огромен практически проблем, който ще има огромни последици за цялостното развитие на ЕС.

Ние знаем източната гледна точка, но как изглежда за един немец това, което се случва в Източна Европа? Немците, които по това време приемат около 900 000 души, са изправени пред факта, че в страна като Словакия през 2015 г. са влезли 168 бежанци, от които 8 са поискали бежански статут. В същото време Словакия заявява, че не е готова да приеме нито един бежанец повече. От гледна точка на западния човек това е скандал, предателство на каквито и да било ценности, на солидарността.

В книгата се опитах да обясня откъде идва този страх, защото мисля, че до голяма степен част от легитимните позиции на Източна Европа като че ли изчезнаха в този дебат.

Ето ги моите 6 аргумента за това какво в такава огромна степен раздели Изтокът и Западът.

Културното многообразие започва да се мисли като заплаха

Единият е опитът с мултикултурализма в предвоенния период. Ако погледнете страни като Полша и Чехословакия между двете световни войни, ще видите, че това са много силни общества, с много силни малцинствени култури, но почти всички малцинства започват да се мислят като такива, които заплашват териториалната цялост на страната. Това са главно немските малцинства и в Полша, и в Чехия. В резултат от това състоянието на културен и етнически плурализъм, който изключително много се цени в културата, изведнъж започва политически да се мисли като заплаха за държавата до такава степен, че ако погледнем сега как изглеждат тези държави, ще видим, че те са резултат на етническо прочистване, станало след Втората световна война. Цифрата, която ще онагледи този аргумент, е следната. През 1939 г. над 1/3 от населението на Полша не са поляци. Това са немци, евреи, украинци. В момента над 95% от населението на Полша са поляци. Изведнъж идеята за етническата хомогенност започва да се мисли като идеята за легитимна държава и защитеност. За разлика от други страни цялата идея за културно многообразие се мисли като заплаха.

Нещо повече. За разлика от западноевропейските общества източноевропейски нямат колониален опит. Липсата на колониален опит има две измерения – първото е отсъствието на вина към хората, които идват. Докато в Западна Европа силно стои усещането: "Те идват, но ние бяхме там". В Източна Европа това го няма. Освен това Източна Европа не познава много тези култури. Най-парадоксалното е, че колкото по-етнически хомогенно е обществото, толкова по-силни са тези страхове.

Третият аргумент, който по някакъв начин обяснява случващото се, е недоверието, че държавата може да ги интегрира. Когато германският канцлер каза: "Ние можем да ги интегрираме", навярно мнозина немци не бяха съгласни с нея, но мнозина бяха съгласни, тъй като те мислят, че немската държава може да направи това. Когато в източноевропейските страни се появи проблемът за интегрирането на мигрантите, възникна въпросът как е възможно общества, които за толкова десетилетия не успяха да интегрират собствените си ромски общности, ще успеят да се справят с този проблем. Ето защо тези страхове не бяха напълно абстрактни, а бяха свързани с недоверието към капацитета на собствената ти държава за справяне с едно или друго нещо.

Между другото, бежанците за повечето хора не са реални хора, които виждат, а са образи и репортажи по телевизията. Извенъж това отприщи демографските страхове на застаряващи общества.

Отварянето на границите от мечта се превърна в заплаха

Една от тезите, които защитавам, е, че подкрепата за популистки партии в Европа не е най-силна в местата, в които има най-голям брой бежанци, но е много силна в местата, от които са напуснали най-голям брой хора. Ако погледнете в Германия, регионът с най-голям брой гласове за "Алтернатива за Германия" не е Бавария, въпреки че там има огромно количество бежанци, а Източна Германия, където за последните 25 години около 15% от населението напусна страната. Самият факт да напуснеш е нещо, което остава неотговорено в тази криза.

За нас, източноевропейците, като че ли отварянето на границите беше най-важното и най-хубавото нещо, случило се след 1989 г. Парадоксално, най-хубавото стана и най-опасното нещо – отварянето на същите тези граници. Затова в книгата аз се опитвам да разкажа прекрасния роман на Жозе Сарамаго "Приумиците на смъртта", в който той разказва историята на едно общество, в което изведнъж хората спират да умират. През януари никой не умира, през февруари никой не умира, през март никой не умира. Започва пълна еуфория – най-сетне е постигнато безсмъртието. Но някъде през април и май първо застрахователните компании започват да стават много нервни и казват: "Вижте, ако никой не умира, ние умираме". После се появява Църквата, която казва: "Ако никой не умира, никой не възкръсва". След което изведнъж хора, които се грижат за болните и възрастните, казват: "Това ли ще бъде животът ни завинаги". И се организира веднага канал, по който тези възрастни хора се изнасят в съседни страни, където имат възможност да умират. Накрая на романа приемиерът отива при царя и казва: "Ваше Величество, ако не започнем да умираме, нямаме бъдеще". Казвам го, защото по някакъв начин това, че най-хубавото и най-лошото, което се е случило, се оказва отварянето на границите, обяснява и факта защо бежанската криза се изживява толкова драматично. Оказва се, че това, което ти си искал, е и това, което те заплашва.

Проблемът не е, че ще стане лошо, а че ще бъде различно

Проблемът не е технически – как точно и дали мигрантите ще бъдат удържани или не. Ако особено за хората с по-ниски доходи и по-ниско образование ужасът от света е свързан с идеята за хора, които не познаваш и са много по-различни от теб, които идват на твоята земя и въпреки че нищо не си направил, светът се е променил за теб, повярвайте ми, че след 5-6 години същата технологична реловюция, която в момента ни вдъхновява, изведнъж ще създаде представата за свят, в който не че няма място за теб, но няма работа за теб.

В книгата този тип технологични страхове, които са характерни за едно следващо поколение, също са разказани. Защото, ако вярваме на огромно изследване, извършено от английското правителство, 43% от всички сега съществуващи работни места в ЕС след 20 години ще бъдат автоматизирани. И работните места, които ще бъдат засегнати, не са тези на чистачките на улицата. Това са сегашните професии – юристи, медици и т. н. Например аз попитах дъщеря ми знае ли какво е стенограф. В края на XIX – началото на XX век стенографът е изключително престижна професия за млади момичета, които имат сравнително добро образование и идват от бедни семейства. Много от тях наистина успяват да направят кариера и рязко да сменят социалния си статус. Но фигурата на стенографа изведнъж е изчезнала. Това не означава, че няма да имаме никакви работни места. И това в никакъв случай не е технологична антиутопия, в която всичко ще стане лошо. Проблемът не е, че ще стане лошо. Проблемът е, че ще стане толкова различно, че ние не можем да си го представим. И всъщност страхът от това, че не можем да си го представим, изведнъж започва да променя рязко начина, по който хората гласуват, по който се отнасят към бъдещето.

В момента е изключително модерно да се сравняват част от новите по-радикални популистки партии в Западна Европа с фашистите и нацистите от предвоенния период. Аз не съм голям любител на това сравнение по много причини, но ще ви дам една важна разлика, която важи и за италианския фашизъм, и за немския нацизъм. Това са обърнати към бъдещето партии. Ако погледнете почти всички популистки партии в Европа в момента, те са носталгични партии, те са обърнати към миналото. В някакъв смисъл те искат да замразят настоящето и по никакъв начин не са обърнати към бъдещето. Най-радикална е партията "Пет звезди" в Италия, където решенията се вземат на базата на гласуването в интернет на подкрепящите тази партия. Самото политическо ръководство отказва да формира позиция.

Проблемът на ЕС не е с демокрацията, а с меритокрацията

Защо миграционната криза преминава в промяна на политическата система? Според мен голямата грешка в сегашния европейски дебат е желанието да се съобщи, че големият проблем на ЕС е липсата на демокрация. Това не е изключителна новина. ЕС е елитен проект и никога не е бил създаден на базата на народна воля. Знаете колко е високо гласуването в Европейския парламент. Ако се запазят коефициентите, чрез които партиите в ЕП са свръхпредставени в сравнение с гласуването за националните парламенти, мога да ви обещая, че през 2019 г. ще имаме почти мнозинство от евроскептични партии, тъй като на европейските избори хората, които са най-мотивирани да гласуват, обикновено са хората, които са най-скептични към ЕС. Така партии, които на националните избори в собствените си държави получават 5% или 7%, на европейските избори стигат 10-12%.

Според мен проблемът на ЕС не е свързан с кризата на демокрацията. Тя много трудно би могла да бъде решена през въвеждане на референдуми и така евентуално европейските елити да търсят легитимност от населението по простата причина, че всеки референдум е последната дума на дадено общество. Но в ЕС обществата са 28, а референдумите не могат да преговарят един с друг. ЕС е преговорно пространство. ЕС не може да съществува като съюз на референдумите. За мен големият проблем не е този тип демогратичен дефицит, който е реален, а е свързан с нещо друго. С факта, който беше ясно показан и чрез финансовата, и чрез миграционната криза - че в криза влезе друга идея, която според мен е много по-важна за ЕС от демократичната – това е идеята за меритократично общество, в което властват компетентните, хората с добро образование, хората, които добре взимат изпитите си.

Казвам го, защото един от парадоксите на нашия свят е, че родители, които са готови да дадат всичките си пари за това децата им да завършат добри университети, не са готови да гласуват за партии и за лидери, които са завършили същите тези университети. И това не е български феномен. Нищо българско няма в това. Големият въпрос беше защо, откъде идва тази криза на меритократичния елит. Ако погледнете Брюксел, повечето от тези хора не са привилигированата част на обществата в Западна Европа. Повечето от тях са направили кариерата си главно през образование, през конкурси, през изпити. Защо изведнъж към този тип елити, които не са особено корумпирани (не че изобщо не са корумпирани), има такова неприемане?

И за да си представите колко е силно това неприемане, искам да ви разкажа за една промяна вследствие на миграционната криза, която е характерна за всички източноевропейски страни. Преди миграционната криза доверието в европейските институции в страните от Източна Европа е по-високо, отколкото в националните правителства. След кризата това се променя. Преди кризата идеята е следната: "Ние не знаем какво правят тези в Брюксел, но не може да са толкова зле, колкото нашите". След кризата отношението е следното: "Тези в Брюксел може да са по-добри от нашите, но на тях по-малко им пука за нас". Тази промяна е драматична, защото преди част от легитимността на ЕС в общества като нашето се крепеше на недоверие към собствените национални политически елити.

Меритократичните елити са особено арогантни

Между другото, най-лесният начин да разберете дали някой принадлежи към меритократичния елит или не (разказвайки това в критичен план аз мисля себе си като част от тази група, а не извън нея) е следният. Това са хора, които когато разказват собствените си постижения, никога не използват думата "късмет". Ако говорите например със забогатял емигрант, той вероятно ще каже: "На мен много ми провървя, попаднах на хора и изведнъж направих едно или друго". Ако говорите с този тип мерократични елити, там думата късмет отсъства. Всичко е постигнато, защото е извършено огромно усилие, защото човекът е имал талант и т. н. Именно защото тези хора са минали през изпити и имат усещането, че са постигнали това, което са постигнали, по правилата, меритократичните елити са особено арогантни. Те нямат усещането, че дължат на когото и да било каквото и да било.

Нещо повече. Това, което притеснява хората, е фактът, че за разлика от тях самите тези елити са много подвижни. Вие, ако сте добър банкер, можете да бъдете такъв тук, но също и в Белгия, и в Чехия, и в Унгария. Тоест, когато една криза започне, вие не мислите непременно бъдещето си на мястото, на което сте. За повечето от другите хора това не е така. Изведнъж се появяват елити, които имат изход, които могат да решат дали остават или не. Затова по един парадоксален начин, ако не говорите чужд език, в много страни в ЕС в момента, шансът ви да бъдете избран в парламента е по-голям. И логиката е доста очевидна – този човек няма къде да отиде. За него няма вариант Брюксел, той поне ще остане с нас.

Това, между другото, не са безсмислени страхове. В момента, в който кризата се разрази в Гърция, част от гръцките елити, които напуснаха страната, взеха със себе си 34% от БВП на страната. Изведнъж имаш усещането, че ако дойде криза, тези, които те управляват, си отиват. Преди няколко години попитаха гръцкия премиер Папандреу: "Вие защо тогава не отидете някъде другаде". Той каза: "Бих искал, но не мога да си го позволя. Дядо ми е бил министър-председател, баща ми е бил министър-председател и аз съм бил министър-председател. Добрата част на това е, че лесно ставаш министър-председател, но лошата е, че по-трудно си тръгваш". Но в много страни излизането се оказва много по-лесно и именно това излизане създава тоталната липса на чувство за лоялност от страна на избирателите към хората, които те избират.

Ако има някакво голямо желание в обществата днес, то е желанието за национализация на елитите. Само елитите, които са готови да поемат риск и да жертват нещо, могат да разчитат на някаква подкрепа вътре в обществото. Идеята за компетентност се оказва, че не е достатъчна. Още повече, когато компетентните икономисти през 2008-2009 г. не са видели ситуацията такава, както е трябвало да я видят.

Нормално се мисли, че спасението на Европа зависи от проевропейски настроените части от обществата и проевропейските елити. В същото време обаче поради кризата на доверие в този тип меритократични, космополитни елити в много по-голяма степен националистическите елити ще бъдат тези, които ще спасят или ще унищожат Европа.

(Запис: Mediapool. Със съкращения и редакционни корекции)