Проблемът с политиката на президента в областта на отбраната

В края на август, малко след като се девоинизира, бившият началник на Генералния щаб Никола Колев оглави предизборния щаб на президента Георги Първанов. Разбира се, в това няма нищо нередно - цивилен гражданин е поканен да оглави кампанията за преизбирането на държавния глава. Медиите също не го определиха като нередно, а обществеността подмина назначението без никакво внимание. В края на краищата добрите отношения между президента и г-н Колев не бяха тайна и близкото взаимодействие между двамата, особено когато началникът на ГЩ изпадаше в остри конфликти с цивилното ръководство на отбраната, бе отразявано многократно в медиите.

От гледна точка на гражданско-военните отношения, обаче, това назначение за пореден път потвърждава наличието на сериозен проблем.

Демократичните гражданско-военни отношения изискват открита за обществото политика за отбрана, която е изработена от изпълнителната власт и одобрена от законодателната власт. Елементите на тази политика се представят пред гражданите, които чрез своите избраници в законодателната власт и структурите на гражданското общество извършват контрол върху нейното изпълнение. Затова политиката за отбрана изисква прозрачност, отчетност и цивилен контрол.

За тази цел правителството формулира и приема основните документи в областта на отбраната - стратегия за сигурност, планове за развитие на въоръжените сили, военни доктрини и други, които са публично достояние.

От своя страна, законодателната власт в много случаи одобрява тези документи, приема законите, свързани с отбраната, гласува бюджета на Министерство на отбраната провежда изслушвания на министъра на отбраната, висши военни и цивилни лица от министерството и изобщо осъществява контрол в тази област. Въпреки, че тези процеси все още се сблъскват с препятствия, може да се твърди, че изпълнителната и законодателната власт се опитват да направят политиката за отбрана по-прозрачна и подлежаща на отчетност, т.е. по-демократична.

И именно тук се натъкваме на сериозния проблем, създаден от институцията на президентството. За всички е ясно, че президентът се опитва да

влияе върху политиката за отбрана чрез началника на ГЩ,

който по закон има значителна власт и лостове да формира тази политика. Нормално е президентът, който по конституция е главнокомандващ, да участва във формирането на политиката за отбрана. И е съвсем логично за тази цел той да се опитва да използва именно началника на ГЩ, защото има известна конституционна връзка между двамата. Докато между президента и министъра на отбраната например не съществуват такива отношения. (за институционалната връзка между президента и началника на ГЩ виж статия от Илия Налбантов, http://www.expert-bdd.com/).

Също така трябва да се отбележи, че не само Първанов, но и президентите преди него в по-голяма или по-малка степен се възползваха от правните си отношения с началника на ГЩ, за да участват в правеното на политиката по отбрана.

От своя страна, всички началници на ГЩ през последните шестнадесет години също предпочитаха да се "разберат" с президента, отколкото да водят тежки политически и бюрократични битки с изпълнителната и законодателната власт. За разлика от законодателната и изпълнителната власт обаче,

нищо не принуждава президента да води прозрачна политика

в тази област и да се отчита пред обществеността или някоя друга власт в страната. Политиката на президента не подлежи на контрол или отчетност. Т.е., тя не попада в рамките на нормалните, демократични гражданско-военни отношения. В известен смисъл президентската институция може да бъде балансирана от други институции в областта на отбраната, но тя не е задължена да се отчита за своята политика пред тях.

Какво по-конкретно е показателно за особената роля на президентската политика в областта на отбраната? Президентската институция не е задължена да създава документи, които формулират политика за отбрана, нито участва формално в изработката на такива документи от други институции. Президентът също така няма думата при приемането на бюджета за отбрана или законите в тази сфера (като се изключи почти безсмисленото вето, което е лесно преодолимо от законодателната власт).

С други думи, никакви официални документи не хвърлят светлина върху политиката на президента в областта на отбраната. Разбира се, той би могъл, ако реши, да формулира документи и да прави официални или неофициални изказвания, които да представят пред институции и общественост политиката му в тази област. Нищо обаче не го задължава да прави това.

И наистина, един преглед на изказванията на президента Първанов сочи, че по време на мандата си той не е формулирал по никакъв начин политиката си в областта на отбраната. Дори двете му големи лекции по въпросите на националната сигурност, съответно през 2004 г. и 2006 г., отделят много малко пространство за отбраната и в никакъв случаи не предлагат цялостни възгледи за българската политика в тази област.

И именно в това е големият проблем - президентът има своя политика в областта на отбраната, а не е ясно каква е тя. Очевидно тя е различна от тази на изпълнителната власт, след като поне допреди година той многократно изказваше несъгласие с позициите на правителството по редица въпроси.

Така например, той предупреди, че не би приел голямо намаление на числеността на въоръжените сили, когато правителството даде сигнал, че това е едно от вероятните заключения на Стратегическия преглед на отбраната. Числеността на армията е тясно свързана с визията за нейната роля и бъдещи мисии, а очевидно президентът имаше различна визия за бъдещата структура на въоръжените сили. Но каква беше и дали е все още същата тази визия е пълна загадка.

Необходимо е още веднъж да се подчертае, че няма нищо нередно в това президентът да участва в правенето на националната политика за отбрана, да има своя политика. Това, което е нередно, е липсата на откритост на тази политика.

Ако президентът започне да представя своята политика пред институции и общественост, това би било добро начало за решаването на този проблем. Така както преди време от името на президента бе публикуван доклад с предложения за икономическото развитие на страната (област, в която той има много малко правомощия), вероятно е добра идея, той да спонсорира доклад с предложенията си за развитието на въоръжените сили през следващите пет години. Тогава поне ще са ясни изходните позиции в тази област както на правителството, така и на президента.

И изобщо, добре е и президент, и кандидат-президенти да говорят повече за отбраната и националната сигурност. Откритостта във възгледите и визията за тази област ще бъде не само принос в демократизацията на гражданско-военните отношения, но също така ще направи политиката на президентската институция по-ефективна.

Статията е от последния брой на специализираното издание “Проблеми на сигурността и реформа на сектора за сигурност” (http://www.gcmarshall.bg/security/index_bg.shtml). Тъй като темата е актуална в периода на предизборната кампания, сме готови да публикуваме и други мнения и анализи.