Проблемите на България не са във военната, а в съдебната реформа

Милен Минчев: Г-н Джаксън, намираме се в навечерието на ратификацията на протоколите за приемането на седем европейски страни, в това число и България, в НАТО. Как оценявате усилията, които тези страни положиха по пътя си към НАТО и смятате ли, че те са готови да посрещнат предизвикателствата на бъдещото си членство?

Брус Джаксън: Току-що завърши цикълът от слушания и сега очакваме гласуването на Сената - най-вероятно на 8-ми май. По време на този цикъл беше откроен не само индивидуалният принос на всяка една страна, а така също и напредъкът на демокрацията в тези държави. Това, което аз изтъкнах по време на слушанията беше, че всяка една страна се разви по доста различен начин и всяка трябваше да се справя с различни предизвикателства. Очевидно големият принос на България през последните години беше забележителното ѝ включване във формированията на ООН, включването ѝ в операциите и действията в Афганистан и Ирак.

Разбира се, не всичките седем държави извървяха еднакъв път. Ако теглите чертата под всяка една от седемте кандидатки ще видите, че някои се справиха по-добре икономически, за да постигнат успех по отношение на ЕС (и аз се надявам, че България и Румъния също ще се класират в ЕС до 3 или 4 години), но така също и че всички продължиха да преодоляват различни предизвикателства, свързани с трупането на уникален опит в сферата на международните отношения. Аз се надявам, че гласуването (в Сената) на 8-ми май ще бъде изключително мощно в подкрепа на членството на тези страни.

М.М.: Както е известно, след срещата на НАТО в Прага в Алианса започна процес на трансформация и от тази гледна точка НАТО сега е твърде различен от НАТО от 1997 година, да речем, когато бяха поканени Чехия, Полша и Унгария. От друга страна четири западноевропейски страни-членки на НАТО, начело с Франция, наскоро решиха да създадат, отделно от НАТО, съвместни военни щабове. От тази гледна точка в какъв Клуб смятате, че се присъединяват новите седем страни?

Б.Д.: Това, което е интересно за новите членове на НАТО е, че те са като деца. Те не могат да повярват, че тяхната история е вече минало. Фактически трансформацията НАТО продължава и тя продължава от създаването му насам. От края на Студената война насам НАТО се трансформира в едно ново, модерно НАТО и този процес върви от началото на 90-те години насам, от обединението на Германия. Дебатът за отделните щабове сега е фактически дебат за командването на южния фланг на НАТО, който Франция започна през 1995 и 1996 година, непосредствено преди срещата на НАТО в Мадрид. Но съвсем очевидно е, че Алиансът, към който се присъединиха Чехия и Полша не е Алиансът, в който влезе Испания през 1982, нито пък е Алиансът, в който ще влязат страните от Вилнюската група - сега той е по-зрял и силен. Аз не смятам, че ситуацията с тази т.н. "коалиция на несъгласните" е кой знае колко значима за политиката на Алианса, смятам, че това е временна ситуация. Струва ми се, че от срещата на ЕС в Маастрихт насам въпросът за сътрудничеството между ЕС и НАТО стана критично важен. Вече виждаме примери за успешно сътрудничество, например в Македония, където силите на НАТО бяха заменени със сила на ЕС.

Смятам, че тези седем страни трябва да гледат положително на тези неща. Седемте влизат в НАТО в много вълнуващо време: ще има промени в командването, ще има основни промени и в специализацията, така че те ще се облагодетелстват от този период на изграждане. Други държави трябваше да чакат тези неща цели 20-30 години, преди Алиансът да се пренастрои за подобни промени. Седемте ще извлекат големи облаги от това, че ще участват в структурообразуващи решения, че ще бъдат участници в разпределението на основните назначения. В този смисъл те влизат в Алианса в точното време и ще бъдат облагодетелствани от този период на промени и трансформация.

М.М.: Смятате ли, че новите членове ще бъдат способни да заздравят единството на Алианса, което беше очевидно разклатено по време на войната срещу Ирак?

Б.Д.: Вижте, аз имам специфична гледна точка по този въпрос. Аз не смятам, че в Алианса има криза. Според мен това, на което станахме свидетели между ноември и февруари беше криза на доверието в Западна Европа. И това беше по-скоро криза в ЕС, отколкото в НАТО. Съвсем очевидно политиците във Франция се изплашиха от разширяването на Евросъюза, изплашиха се от новите членове, от имигрантите, от социалния натиск, от общата политика в областта на земеделието. Смятам, че те изгубиха доверието и затова "натиснаха спирачките". Германците също решиха, че историята се движи твърде бързо за тях. Към това трябва да прибавим провала от Ница, загубата на първия референдум в Ирландия, трудностите при постигането на споразумения с големите северни страни на съюза и нарастващите брожения срещу федерализма или федеративния тип на управление. Така че това, което виждаме, не е криза в Атлантическия съюз. Споровете от последните месеци са по-скоро признание за нещата, които ЕС трябва да направи.

Според мен новите седем страни могат да заздравят Европейската общност със своя ентусиазъм, с това, че разбират Русия и знаят как да работят с Русия, с това, че разбират новите заплахи за общността, с това, че, да речем, Румъния и България държат ключа към Западните Балкани, където все още се опитват да постигнат мир, те са мост към Турция, което е от съществено значение за Европа. Тези страни предлагат много на Европа. Дори може да се каже, че те предлагат на Европа повече, отколкото Европа на тях. Така че ЕС трябва да признае, че навлиза в период на растеж и че понякога този растеж е болезнен.

М.М.: Последният път, когато бяхте в България Вие направихте доста провокативни изказвания относно реформата в съдебната система и по-специално относно главния прокурор Филчев. Според Вас какви реформи в тази област трябва да извърши България и смятате ли, че конкретни личности биха могли да бъдат препятствие пред реформата в българската съдебна система?

Б.Д.: Нека припомня това, което казах и по време на слушанията - че всички страни имаха различен опит особено по отношение на миналото си. Добре известни са връзките на България в миналото с разузнавателните служби, особено с КГБ. Но това вече е история. В миналото на България има и велики дела - например уникалното ѝ поведение по време на Холокоста. Но отношенията ѝ с разузнавателните служби, както и с организираната престъпност, определено не са най-достойните периоди от историята ѝ. Ние, приятелите на България тук, както и редица членове на Сената, правим всичко възможно да накараме България да разбере, че това може да представлява голяма заплаха за нейното бъдеще. Усилията през последните 10-15 години трябваше да бъдат насочени към реформа в съдебната система, към реформа в съдилищата, в полицейските служби, в граничните служби, които са вратата към Европа. Защото ако тя остане отворена, това ще представлява заплаха за всички в Евросъюза.

В САЩ има усещане, че поради бързия си ход тези седем държави може би пропускат някои неща, че не извършват редица вътрешни реформи, които трябва да извършат. България в частност трябва да работи по реформата на съдебната система и би трябвало да се страхува повече от завръщането на корупцията и организираната престъпност. По време на моите посещения в България аз изтъкнах тези неща, които всъщност бях прочел в българските вестници. Аз нямам отделни източници - аз просто чета българската преса. Повечето българи или даже почти всички българи са наясно кои влиятелни лица в тяхното общество са корумпирани. Не смятам обаче, че проблемът е в знанието. Проблемът е в това, че всички като че ли смятат това за нормално и че нищо не се прави по въпроса. А това вече е интелектуална опасност. Защото това не е нормално, това е опасно за децата и внуците. Има какво да бъде направено по този въпрос и то е свързано с върховенството на закона.

М.М: Както знаете в България има сериозен дебат, свързан с поправките в Закона за класифицираната информация. Смятате ли, че българското правителство е способно да опази класифицираната информация на НАТО?

Б.Д.: Хората във Вашингтон, които критикуват България, са разделени в два лагера. Има такива, които се фокусират върху министерството на отбраната, върху защитата на класифицираната информация, върху личния състав, върху това оръжията да бъдат унищожени - например ракетите СС-23, или върху това, че не бива да се продават незаконно оръжия. Тези хора смятат, че това е голямата слабост на България.

Аз не съм от този лагер. Аз заявих по време на слушанията: смятам, че реформата в министерството на отбраната и във въоръжените сили върви добре. Дори смятам, че в някои отношения България се справя по-добре в сравнение с други източноевропейски страни предвид кратките срокове, в които извършва реформите. Вероятно аз съм от малцинството хора, които гледат позитивно на министерството на отбраната и на защитата на класифицираната информация. Както току-що заявих обаче аз имам негативно мнение по въпроса за реформата в съдебната система и за Главна прокуратура. Други държави направиха тази реформа много по-бързо и много по-сериозно.

Така че нека да обобщя: удовлетворен към от стриктното спазване на натовските критерии, но не съм удовлетворен от развитието на нещата в съдебната област. Хората от Пентагона вероятно ще кажат точно обратното. Те ме критикуват и искат от мен да наблягам върху техните опасения, които са определено военни. Аз обаче смятам, че ако погледнете върху поведението на България в Афганистан или на Балканите ще видите, че българските военни си свършиха работата. Така че аз не съм съгласен с подобен род критики.

* Милен Минчев, Радио Свободна Европа
По проект на Фондация "Отворено общество"