Прозрачното държавно управление

Преди време Институтът за пазарна икономика поиска от правителствените учреждения информация за следното:

1. Щатни бройки за 2002, 2003, 2004 и 2005 година за централната администрация и поотделно за всеки един второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в министерството;

2. Щатни бройки, заложени в бюджета за 2006 година за централната администрация и поотделно за всеки един второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в министерството;

3. Собствени приходи за 2002, 2003, 2004 и 2005 година поотделно за всеки един второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в министерството;

4. Собствени приходи, заложени в бюджета за 2006 година поотделно за всеки един второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в министерството;

5. Разходи за 2002, 2003, 2004 и 2005 година поотделно за всеки един второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в министерството;

6. Разходи, заложени в бюджета за 2006 година поотделно за всеки един второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в министерството.

Не виждам смисъл да обяснявам, че тази информация би била от съществено значение за разбирането на ефективността на държавното управление.

Две министерства се оказаха особено нагли в нарушаването на правото на достъп до информация – това на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) и това на културата (МК).

Схващането на МРРБ за общуване с гражданите

Според чиновничка в това министерство, общуването не може да става по Интернет и електронна поща и затова тя отказва да изпрати информация по горните въпроси по електронен път. Едно от пътем дадените обяснения е, че нямали инструкции, че това трябва да се прави.

МРРБ обаче има страница в Интернет и на тази страница на две места е даден адрес за връзка с министерството - [email protected].

Наистина това не е адресът на министъра. Както е и с другите министри, с него не трябва да се общува по този начин, той очевидно не иска такива контакти и адресът за контакт е този на пресслужбата и/или отдела за връзки с обществеността.

Очевидно министрите на България са по-важни и недостъпни от президента на САЩ, комуто може да напишете електронно писмо. Доскоро можеше да се напише и на премиера на България, но през септември м.г. г-н Станишев – може би след като получи от Института за пазарна икономика писмо – реши, че такава откритост е под достойнството му и предостави на гражданството възможността да му задава въпроси само през правителствената информационна служба - [email protected].

В някакъв смисъл това може да изглежда дребнаво заяждане, но задачата на прес-секретаря на министрите е първо да възхвалява, а след това да информира.

Друго обяснение на въпросната служителка от МРРБ бе, че тя е юристка и знаела много добре, че такова средство за общуване като електронна поща в закона за достъп до обществена информация няма.

Ето какво има там. Член 24, алинея 1 на този закон казва, че „достъп до обществена информация се предоставя въз основа на писмено заявление или устно запитване”, алинея 2 изрично посочва, че „заявлението се счита за писмено и в случаите, когато е направено по електронен път при условия, определени от съответния орган”.

Писменост и инструкции

Как да се чете и разбира този текст?

Вероятно „електронен път” означава и „електронна поща”. „Път„ в този текст има значението на  „начин„. Тоест законът взема предвид, че е възникнал и се употребява относително често едно особено средство за писане – компютър. Това е по-сложно средство от молива, но в случая върши същата работа и освен това улеснява и ускорява пращането на писма по електронен път.

Фразата „при условия, определени от съответния орган” би следвало да означава, че той определя адрес за кореспонденция и гарантира материалните условия за осъществяване на общуването – назначава хора, които могат да работят на компютър, дава им компютри, свързва ги с Интернет, разпределя задачите на чиновниците за отговор за запитвания и др. подобни.

„Условия” не може и не трябва да означава „начин”, „особености на подаването на писмено запитване по електронен път” по юридически съображения и от гледище на здравия смисъл. Ако „органът” – това вероятно е най-смислово натоварената дума в българското административно право – „определя начините”, той би имал правото да налага ограничения на правото за информация, а такива не са му делегирани. Ако под „условия” все пак се разбират „инструкции”, това би означавало, че „органът” следва да описва и поучава как се пише електронна поща.

Учтивост и порядъчност

Ако отношенията в страните на кореспонденцията са равноправни, учтивият начин на поведение изисква те да използват едни и същи начини на кореспонденция.

Иначе казано, ако някой ви изпрати писмо на хартия, той или тя ви правят намек, че това е предпочитаният начин на общуване.

Когато аз изплащам електронна поща и заявявам на МРРБ в пряк текст, че предпочитам на ми бъде отговорено по електронен път, някаква служителка ми казва, че това не можело да стане.

Каква е причината, тя да постъпва така?

Отношенията между мен и МРРБ не са равноправни: аз имам права, а те имат задължения; аз съм избирател, а министърът има мандат – даден на последните избори; разходите, с които се поддържа работата на министъра и неговите подчинени, се намират от данъци, които се вземат от мен и от други като мен.

Когато не ми отговаря по електронна поща, министърът чрез своята служителка не просто се държи непорядъчно, както това би било в едни човешки отношения и кореспонденция. Той всъщност сменя отношенията и упражнява власт над мен като ме принуждава (ако много искам да получа това, което съм поискал) да отида и да се разправям с недоброжелателно настроената служителка. Той прави същото и като не е създал условия за плащане по електронен път и ме кара да се разходя до министерството.

Херменевтика на „електронната поща”

Въпросната служителка се държи непорядъчно с удоволствие.

Тя встъпва в тълкувателен спор и се опитва да докаже, че според същия закон „не може” да се отговаря по електронна поща. Защо ли? Защото чл. 26 от него казвал, че „формите за предоставяне на достъп до обществена информация са: 1. преглед на информацията - оригинал или копие; 2. устна справка; 3. копие на хартиен носител; 4. копие на технически носител”, а това не означавало „електронна поща”

За нормалната словоупотреба електронната поща, компютърът, кабелите, по които се движат съобщенията и пр. детайли на ползването ѝ, са средства и техника, носители на кореспонденцията. Поради познаване на читателските и тълкувателните способности на служителите, законодателят дори е определил (в допълнителната разпоредба на закона) кои са „вещните носители” и казва „материален носител на обществена информация е текст, план, карта, фотография, изображение, дискета, аудио- или видеокасета и други подобни”, където очевидно техническото средство „електронна поща” е в групата на другите. Всъщност май разликата в тълкуванията на „електронна поща” е разбирането на „носител”, която в тесен смисъл означава и „носач”, някой човек, които носи нещо.

Хитроумието на министъра на културата

Той, т.е. в неговото министерство, също знаят закона, но само в частта, която им изнася.

Според изискването на една разпоредба, той ми праща постановление, което определя второстепенните разпоредители с бюджетни кредити на министъра на културата. Него всеки може да си го прочете в Държавен вестник, както и аналогичните постановления за аналогични разпоредите на други министерства.

Средствата са тайна

По нататък министърът пише: „Останалата информация, която желаете да получите, съдържаща разпределението и отчета на финансовите средства съгласно Единната бюджетна класификация на министерството и второстепенните разпоредители от системата му, е служебна тайна (б.а подчертаното – от мен), по силата на утвърден от министъра на културата Списък на категориите информация, класифицирана като служебна тайна в министерството на културата”.

Гяволията на културните министри или чиста проба безобразие

Въпросните списъци за класифициране на информацията бяха приети по силата на закона за класифицираната информация в периода края на 2002 – началото на 2004 г.

Тогавашният министър г-н Абрашев се е изхитрил да скрие парите на данъкоплатците за култура като служебна тайна. А след това скрил и обстоятелството, че ги е скрил, като не е публикувал списъка, който е утвърдил.

Новият министър г-н Данаилов се чувства абсолютно комфортно в тази ситуация.

Той дори е още по-гявол.

В неговите и на неговата партия планове е не само да взима от данъкоплатците, но да моли и за спомоществователство. Затова той внесе и специален проект за закон за меценатството.

Какво се получава?

Министърът хем крие с какви пари разполага и как ги харчи, с колко души ги преразпределя, хем ходи да крънка средства от меценати с мотива, че няма средства за „българската” култура. Много удобно!

Може би на цялото това безобразие трябва да се сложи край. Не знам точно как, но трябва. От всички страни, в които съм живял и работил, само в Киргизстан тази информация е тайна.