Рисковете в двойката Русия - САЩ

Два месеца преди срещата Путин-Буш, третата за по-малко от година, отношенията между Русия и САЩ се развиват някак неясно. За разочарование ли да говорим? Или за укрепване? Мина време от изненадващото "обяснение", ако не в любов, то поне в доверие, което Джордж Буш направи в Москва на Владимир Путин. Мина време и от 11 септември, когато ръководителят на Кремъл пръв се обади в САЩ, след което посети Вашингтон, където бяха отпразнувани "новите стратегически отношения" между двете страни.

Днес в Москва, а и на други места едностранчивостта в американската политика предизвиква раздразнение, а последните умувания на Пентагона върху употребата на ядрено оръжие никак не подобряват климата. Генералите недоволстват от американското присъствие в традиционно руските сфери на влияние в Централна Азия и не вярват особено на американските уверения, че това присъствие е само временно. Чашата преля с изпращането на американски военни съветници в Грузия. Руският националистки печат обвини Путин,че "разпродава империята на безценица". Дори либералните вестници отбелязаха, че той много е дал, но нищо не е получил. "Американското присъствие в Централна Азия ще се засилва и рано или късно Русия ще трябва да се оттегли от региона", писа Известия. В същия вестник коментатор оцени американското поведение със следните думи: "Нещата отново станаха такива, каквито бяха преди 11 септември - същата реторика, същите критики и арогантен менторски тон."

Държавният департамент действително си позволи отново да разкритикува руските методи в Чечения. Вашингтон осъди и поведението на Кремъл към малкото останали независими медии. Критиките бяха проформа, но това бе достатъчно да разгневи Москва, която смяташе, че подобни обвинения занапред ще ѝ бъдат спестявани.

Ала руските политици се стреснаха най-вече от острата реч на Джордж Буш за Състоянието на Съюза. Не само защото изразът "ос на злото" събуди някои неприятни асоциации /например с "империя на злото", както навремето Роналд Рейгън нарече Съветския съюз/, а най-вече защото Москва поддържа общо взето съвсем коректни отношение с трите лоши страни, включени в тази ос. И особено с Иран, който е не само значителен пазар за руските оръжия. Отношенията Москва-Техеран укрепнаха след американската операция в Афганистан, още повече че двете страни има общи проект за транспортиране на петрол и газ към Пакистан.Техеран сътрудничи с Москва и в ядрената област. През ноември, през медения месец в отношенията си с Вашингтон, Москва достави на Иран оборудване за реактора в атомната електроцентрала в Бушехр.

Ирак също е традиционен партньор на Москва. Макар Русия по принцип да е съгласна с удължаване на санкциите /но не точно по начина, по който САЩ си представят/, тя настоява те да бъдат отменени веднага щом Багдад се съгласи международните експерти на ООН да подновят инспекциите. Впрочем Владимир Путин, без да повишава тон, отбеляза, че "военният вариант далеч не е най-добрият за уреждане на иракския въпрос".

Третият "разбойник" - Северна Корея, също се радва на уважение сред руската военна йерархия. Маршал Язов, бивш съветски министър на отбраната и участник в пуча срещу Горбачов, сега е консултант на министерството на отбраната и често ходи във ваканция в КНДР. Да не забравяме и топлия прием, който Кремъл оказа на великия вожд Ким Чен Ир.

Всичко това съвсем не пречи на Путин да продължава да хвали руско-американското сътрудничество. В интервю за Уолстрийт Джърнъл той го представи като "най-важния фактор за стабилността в света". Радващ се на подкрепата на три четвърти от руснаците, Путин сякаш пет пари не дава за душевните терзания на генералите и на печата, също както Буш не надава ухо за опасенията на своите европейски партньори.

Дори по крайно деликатния въпрос за американското присъствие в Грузия Путин се постара да успокои духовете, като посочи,че "работата е за добро - да се елиминират терористите". Американците от своя страна, се стремят да улеснят задачата му, като го обсипват с похвали и дори проявиха готовност за някои отстъпки. Най-сетне те обявиха, че ще потвърдят съкращенията в стратегическите оръжия "черно на бяло" или може би дори под формата на договор, след като дълго време говореха само за ангажимент, основаващ се на доверието.

Това не разсейва опасенията на руснаците,че САЩ няма да унищожат ракетите си, а само ще ги дезактивират, нито пък променя с нещо решението на Вашингтон да се оттегли от договора за противоракетната отбрана, за да може да създаде свой противоракетен щит. И все пак това е начин да се покаже, че макар и формално, Съединените щати се съобразяват с "чувствата" на руснаците. Същият похват личи и в други области - разширяването на НАТО, което Москва продължава да критикува, но от ден на ден критиките стават все по-слаби. И тук Съединените щати остават непоколебими за главното, гъделичкайки в същото време егото на руснаците: генералният секретар на НАТО лорд Робъртсън бе оставен свободно да говори за евентуално участие на Русия при вземането на решения в алианса, което би предизвикало известно "размиване на ролята" на организацията, на която Вашингтон и без това гледа напоследък с известно пренебрежение.

Към тези отстъпки се прибавят и някои други облаги. Например членство на Русия в Световната търговска организация. Или защо не превръщането ѝ в привилегирован петролен партньор на мястото на Саудитска Арабия. На Световния икономическо форум в Ню Йорк руският министър-предсeдател Михаил Касянов говори за "стратегическа енергийна ос". Той цитира проекти за добив на суров петрол в Сахалин, в руския Далечен изток, за транспортиране на петрол от залежите в Печора към САЩ през Арктика със специални танкери-ледоразбивачи. В старанието си да се разграничи от ОПЕК Русия изглежда склонна да се откаже от ограниченията в износа на петрол, предприети, за да се стабилизират цените на пазара.

Руско-американският "брак" следователно не върви чак толкова зле. Както каза Касянов има някои "негативни фактори", но това не пречи на двете страни да развиват нов тип отношения. Принципът изглежда съвсем прост: Путин, чиито задачи са свързани главно с вътрешната политика / да заздрави президентската власт и да възстанови икономиката на страната/ знае, че си има работа с много по-силен съперник и избягва да се хвърля в предварително загубени битки. Буш пък прави какво си иска, като позволява на партньора да запази благоприличие и да извлече някоя и друга изгода. В този водевил първият е в ролята на заинтересувана съпруга, а вторият - на нахакан съпруг. Това може да продължи доста време, а публиката трябва да ръкопляска.