Със здрав разум в сърцето на разочарованието – II

И на втория тур социолозите очакват избирателна активност, близка до тази от първия. Пак повече от половината от вас нямат свой кандидат. Още една част пък са осиротели на 22 октомври и вече са създали нов фолдър в документацията на социологическите букмейкъри – на опечалените разочаровани. А въпросът “какво да се прави” ще тегне над трайно разочарованите и над опечалените разочаровани цял час повече в деня за размисъл - заради връщането на стрелките на часовника. Достатъчно принадено време да се види останали ли са стрели от здрав разум, които да пробият отново “сърцето на разочарованието” и да го накарат да избере свой сред чужди.

Основният аргумент на здравия разум към онези, които не намираха убедителен кандидат сред 7-мината от първия тур бе, че ще имат още по-невъзможен избор на втория, ако го допуснат да се случи такъв, какъвто той все пак се случи. И ако за балотажа здравият разум продължи от тази база, пред него сега изскачат пет възможни решения:

-          разочарование до дупка (не гласувате);

-          вариантът “черен флумастер” (костовистки по-последователно е обаче да зачертаете Първанов и Сидеров с два флумастера – едната линия на хикса да е с черен, другата – с червен);

-          вариантът “Пьотеринг” (гласувате за Първанов, защото все пак е демократична алтернатива);

-          вариантът “ако се наложи” (изчаквате до 17-18 ч. в неделя - слушате радио, следите интернет и ако Сидеров се приближи до Първанов, отивате да гласувате срещу него в последния момент);

-          вариантът “колкото по-зле, толкова по-добре” (гласувате за Сидеров – това е единствената ви останала възможност да си отмъстите на “големия враг” и да разбъркате картите му).

Вариантът “разочарование до дупка” на пръв поглед е достойна и последователна позиция както за трайно разочарованите (не гласували и на първия тур), така и за опечалените разочаровани (изгубили кандидата си на първия тур и лишени от свой на втория). Тя обаче е такава единствено от гледна точка на иначе валидното положение, че и негласуващият избира – т.е. той избира да не гласува, защото не му харесва нищо от предложеното.

Ако обаче приемете за валидно и положението, че изборът е между демокрация и национализъм, тогава негласуването престава да е легитимна гражданска позиция, а гласуването може да стане във вариантите “Пьотеринг” или “ако се наложи”.

Ако пък смятате, че няма нищо страшно Сидеров да стане президент и че дилемата демокрация или национализъм е силно преувеличена, спокойно можете да пасувате или да изберете последния вариант.  

Ако все пак останете разочарован до дупка и в неделя пак отидете за гъби, това ви задължава да се наслаждавате или да се примирите с разбирането, че преходът е свършил и че в изборите няма нищо на живот и смърт. Ако не сте искрен в тази наслада или примирение, след време трудно ще късате квитанциите на пасивността си пред собствената си съвест.

Вариантът “черен флумастер” наподобява еректирала пасивност и като такъв е крайно инфантилен. Първо, той е мимикрия на неудобството да се окажете негласуващ, след като през цялото време сте бил активен избирател, а накрая пускате бюлетина, която е невалидна. Второ, той е мимикрия на това, че признавате за валидна дилемата демокрация или национализъм, но отказвате да участвате в решението ѝ. Всъщност, това е перформативно противоречие – ако признавате дилемата, трябва да вземете страна в нея, ако не я признавате, отивате на вариант “а”. Трето, влизате в историческо противоречие с поведението си от първия тур, когато сте се възмущавали на онези, които по призива на ВМРО гласуваха, задрасквайки всички и помагайки така да се вдигне избирателната активност в полза на Първанов.

Вариантът “Пьотеринг” е най-логичният, ако приемете за валидна първа аксиома дилемата демокрация или национализъм. Той обаче ще ви коства много като политическа биография – за мнозина от съмишлениците ви от първия тур ще сте ренегат. Френски избор е практически възможен само в страна с развита гражданска култура. Парадоксално, но този избор би бил още по-труден за онези от вас, които не са гласували на първи тур, защото: ако още тогава сте приели за първа аксиома дилемата демокрация или национализъм, е трябвало тогава да допринесете за разрешаването ѝ, когато е било и по-лесно; ако пък тогава не сте я виждали, неубедителен става избликът на гражданска отговорност у вас едва сега (и с право биха могли да ви питат, например -  вие протестирахте ли някак срещу “Топлофикация”, какви други тежки компромиси сте правили и пр.). Т.е. френският избор е подходящ за хора с плътна гражданска биография.

Вариантът “ако се наложи” е най-немъжкарският, но и най-подходящият за нашите граждански ширини при зачитане на примата на “демокрация или национализъм”. Всъщност това е отлагане до последната възможна минута кое да е първо в акисоматичен ред – тази дилема или положението, че между повратлив посткомунист агент и креслив национал-популист не може да има избор. Отлагането обаче е само привидно – решението е взето ала френския модел, но изпълнението е оставено на другите. Това е прикрит вариант “Пьотеринг”, който иска да мине някак без пасивите му.

Вариантът “колкото по-зле, толкова по-добре” е изборът на тъмносиния талибан. Ако сте такъв, вие не само сте най-последователният поддръжник на линията, че Първанов е най-големият противник, но и отричате валидността на двете дилеми – че не може да има избор между Първанов и Сидеров или че трябва да се избира между демокрацията и национализма. Със същото това обаче вие превръщате Първанов от политически противник в политически враг. И вече си имате първа аксиома в рамките на една политическа онтология враг-приятел ала Карл Шмит.

Уви, здравият разум не предлага нито една симпатична алтернатива на разочарованието. И все пак като най- далечни от здравия разум според горните разсъждения веднага можете да отхвърлите задраскването на двамата кандидати или гласуването за Сидеров на пук на Първанов. Изборът измежду останалите три варианта ще зависи от това доколко сериозно приемате заплахата от национализъм и каква е собствената ви гражданска биография. Дай боже, все пак, преходът наистина да е свършил.