Съюзът между Америка и Европа се нуждае от обновление

Преди президентът Буш да стъпи на подиума, за да произнесе слово по случай втория си мандат, той би трябвало да се запита: кое е общото между Рузвелт, Чърчил и Труман? Кое ги превърна в първостепенни исторически личности?

Макар и да са писани много научни трудове за всеки от тези велики мъже, отговорът може да се даде с няколко думи: те излъчваха вдъхновяващо усещане за историческа посока и увереност, а когато се изправяха срещу историческо предизвикателство подаваха ръка даже на политическите си опоненти за поемане на съвместна отговорност в обща кауза. За разлика от противниците си те не сееха страх, нито издигаха евтини лозунги. И точно това ги превърна в демократичните лидери на свободния свят.

Днес, както и през миналия век, светът отново се нуждае от Америка, но и Америка се нуждае от света. Светът няма да стане по-мирен или по-благоденстващ, а със сигурност няма да стане по-демократичен, ако Америка се капсулира и обърне гръб на тези, с които споделя фундаментални демократични ценности - това важи най-вече за традиционните ѝ европейски съюзници. Нито пък Америка ще стане по-безопасно място, ако се превърне в самотна крепост насред един враждебен свят.

Парадоксално е, че Америка е далеч по-могъща от всяка друга държава в света, но официалната ѝ реторика след 11 септември е на обзета от страх нация. Въпреки че и други държави станаха жертва на тероризма, никоя не го е издигнала в национална мания в политическото си поведение. Сериозният стратегически риск е, че като обявява някаква неясна "глобална война срещу тероризма" като своя основна мисия, Америка може да обедини различни фанатизирани религиозни, политически и етнически групировки, евентуално дори по-голямата част от исляма, в действия на активна омраза срещу една изолирана Америка.

Президентът Джордж У. Буш е наясно с тази опасност. Както самият той се изрази на 4 август, "ние всъщност дадохме погрешно название на войната срещу терора. Това би трябвало да е борба срещу идеологически екстремисти, които не вярват в свободните общества". И е напълно прав. От това обаче следва още, че тази борба трябва да се води - не само с военни, но и с политически средства - от един голям съюз на демократични държави.

От гореказаното произтича един основен стратегически приоритет: само един съживен съюз между Европа и Америка може да предприеме монументалната задача активно да развие необходимата мрежа от по-справедливи глобални споразумения, изпълнени с по-голям дух на сътрудничество, която да изолира и победи "идеологическите екстремисти, които не вярват в свободните общества". Само САЩ и ЕС разполагат с необходимите ресурси да постигнат градивното участие на близо петте милиарда мюсюлмани, индийци, китайци и други, които отскоро са политически осъзнати, които искат политическо признание, които ярко усещат глобалните несправедливости и се дразнят от тях и които идеологическите екстремисти се стремят да мобилизират. Такава кауза може да поведе само една уверена в себе си Америка, като още веднъж повярва, че "няма от какво да се страхуваме, освен от самия страх".

Политическото пробуждане на по-голямата част от човечеството постави фундаментален избор в дневния ред на ХХI век: глобално безредие или глобална общност. Тероризмът е само един от симптомите на безредието. Америка би си вкарала трагичен "автогол", ако сведе глобалната си роля до някаква антитерористична операция. Подобна късогледа загриженост би се експлоатирала от държави, които искат да потопят Америка в продължителен конфликт с исляма като цяло.

Един опит за всеобхватно решение на глобалното безредие трябва да започне от центъра на водовъртежа - Близкия изток. Съмнително е Америка да успее самичка да реши взаимносвързаните смъртоносни проблеми, породени от израелско-палестинската трагедия, конфликта в Ирак и националните амбиции на Иран. По всички тези въпроси ЕС - повече от всеки друг - е естественият съюзник на Америка. Ето защо потвърждаването на съюзническата солидарност трябва да започне с усилие за лансиране на действително сериозен американско-европейски стратегически диалог за съвместни политически инициативи. Целта му трябва да е споделяне както на решенията, така и на тегобите.

Светът има нужда да чуе един неустоим глас, определящ глобална роля за Америка - роля, която едновременно вдъхновява обща визия, вдъхва историческа увереност, възстановява авторитета и разширява консенсуса. Рузвелт, Чърчил и Труман в един момент бяха източник на раздори, а в личен план бяха даже презирани. Всеки от тях обаче съумя да надмине себе си, когато влезе в почти апокалиптичен сблъсък със съдбата. Така че, нека се надяваме.