Сгорещеният тиган на дебата за военните бази

Посещението на американска делегация преди дни, чиято цел бе започването на консултации по разполагането на военни бази на българска територия, даде повод за активизиране на дебата у нас, макар и не насочен в най-конструктивната посока. Случайни или търсени недоразумения в изказванията на български политици повлякоха след себе си акции на млади социалисти и антифашисти, намерили повод за публикуването на поредната високопатриотична декларация, в духа на дефинирани от тях национални интереси.

Всичко започна с лансираната от президента Георги Първанов теза, че решението за базите трябва да се вземе "в рамките на един общ за Алианса договор", очевидно различен от подписания през 1949 г. Вашингтонски документ. Това мнение бе повторено и от депутати от левцата, членове на Парламентарната асамблея на НАТО.

Наистина идеята, че договорът за НАТО е достатъчно правно основание за Алианса, бе изказана от министър Паси, но някак се загуби в последвалия дебат, случващ се във вече променена рамка и с изместен център. Тутакси тезата за общия договор с всички страни-членки на НАТО бе подхваната и изигра ролята на единствена смислено звучаща опозиция на двустранните консултации между българското и американското правителства.

До голяма степен мнението на президента звучеше логично предвид изразяваната често помирителна позиция по конфликтни за САЩ и за някои западно-европейски страни въпроси. То изглеждаше също така и последователно в контекста на изявленията на държавния глава около кризата в Ирак - изявления, в които, макар и на късен етап, се настояваше за изчакване на резолюция на Съвета за сигурност на ООН като предпоставка за участието на страната ни. В резултат, върху благодатната почва на общественото мнение разцъфнаха добре звучащите идеи за сключването на натовски договор и за разполагането на натовски бази.

Ако обаче се вгледаме по-задълбочено в диалога в рамките на НАТО, ще установим, че опасенията, че разполагането на американски военни бази у нас може "да бъде повод за нови проблеми по линия на трансатлантическата връзка", са несъстоятелни. Нито Германия, откъдето главно ще бъдат изтегляни американски военни части, нито която и да е друга от страните-членки са изразили досега несъгласие с новите планове на Пентагона. Дори напротив, в заключителната декларация от срещата на ЕС в Брюксел в края на миналата седмица изрично бе подчертана ролята на трансатлантическото сътрудничество като основа на европейската сигурност.

Единствената страна, която изрази загриженост по време на консултациите за преразпределяне американски военни съоръжения, бе ... Русия. Руският министър на отбраната Сергей Иванов заяви след разговори с представители на Държавния департамент, че "всякакви планове за пренасяне на инфраструктурата на НАТО по-близо до руските граници предизвиква абсолютно разбираема загриженост". Истинската причина за това изявление обаче по всяка вероятност дори не се крие в американските планове, свързани с Полша, Румъния и България, а най-вече в идеята за разполагане на военни части в Азербайджан - страна, в която и Русия, и САЩ имат петролни интереси.

По отношение на сключването на договор с НАТО пък би трябвало вече да е станало ясно, че подобен не само не се предвижда, но и не съществува между партньорите в Алианса. За тях е напълно достатъчен общият чадър на Вашингтонския договор, към който България се присъединява чрез членството си в НАТО. Документът, който страната ни ще договори по базите - т.нар. споразумение за статута на силите (SOFA), ще бъде двустранен и ще има технически, а не политически характер.

Тук се появява въпросът толкова важни ли са тези международно-правни подробности и следва ли те да бъдат център на обществената дискусия. Защото двустранен или не договорът, крайният резултат от него ще бъдат бази, използвани в зависимост от нуждите от всички страни-членки на Алианса. А тъй като става въпрос за събития, доста отдалечени в бъдещето, уговорките за характера на документа, който ще бъде подписан, малко приличат на рибата, която е още в морето, а ние вече сме горещили тигана.

Всъщност много по-важният въпрос е: Иска ли българското общество да бъде домакин на тези съюзнически съоръжения и войници или не? Иска ли да присъства на стратегическата карта на Европа или предпазливо да продължи да изчаква и обмисля, докато въпросните бази бъдат разположени другаде? Защото американската страна ясно заяви, че без широка подкрепа на общественото мнение в страната, прехвърлянето на военни контингенти ще промени посоката си.

За да има обаче открита и ясна дискусия, е необходимо честно отношение на политиците към обществото, без залитания във формални дебати. Именно в полза на такава дискусия би било, ако онези, които са против, заявят това ясно, а защитниците на идеята от своя страна отделят повече усилия в изясняването на реалните, непреувеличени ползи за България и нейната национална сигурност.