Ще има ли затопляне

Моделът на номенклатурно-бандитския капитализъм, установен в Русия през последните двадесет години, посреща новата 2008 г. в зенита на своя успех. Невероятно високите цени на нефта консервират тази паразитна и неефективна система и позволяват на управляващата върхушка да продължи, по точния израз на Николай Сванидзе, “да краде страшно много, много бързо и много комфортно”.

Много наблюдатели, както в Русия, така и в чужбина, се питат дали през 2008 или малко по-късно можем да се надяваме на медведевска либерализация, депутинизация, затопляне, перестройка (свободна критика срещу властта в телевизията, освобождаване на политическите затворници, разследване на убийствата, в които са замесени спецслужбите).

За да разберем природата на съвременната руска власт и да се опитаме да определим вектора на нейното развитие, ще я разгледаме в контекста на еволюцията на съветската номенклатура. Ежедневно ни стъписват – или обратно, вече не ни изненадват – възродените черти на съветското минало (от изказванията на тъкачки до писмата на дейци на културата), защото днес ни управлява все същата безсмъртна съветска номенклатура.

През последните двадесет години тя се подмлади, изцяло подмени своя персонален състав (предимно с новия чекистки набор) и натрупа колосална собственост. Днешните членове на ЦК, секретари на областни комитети и генерали от КГБ, с каквито и нови титли да се кичат, станаха мултимилионери в долари, а членовете на съвременното политбюро – мултимилиардери.

И така, ще започне ли тази “нова класа” либерализация на своя режим? За своята почти едновековна история съветско-руската номенклатура на два пъти обявява отгоре затопляне. Първия път през 1953, след смъртта на Сталин, а втория път през 1985, след колективната смърт на предишното политбюро.

И двата пъти затоплянето означаваше за милиони хора в страната реална стъпка към свободата. А в първия случай за стотици хиляди хора беше буквално излизане на свобода от лагерите. Но всичко това беше страничен, вторичен ефект на номенклатурното затопляне-перестройка.

И двата пъти върхушката решаваше преди всичко свои собствени проблеми. Затоплянето през 1953-1956 провъзгласи един вид първата Харта на свободите на номенклатурните барони. Като заклейми, а може би и предварително уби Сталин, като освободи политическите затворници, мъничко отвори страната и въведе минимални свободи, номенклатурата затвърди своето право на живот, получи гаранции, че поредният диктатор няма да може да я хвърли в лагерите във всеки един момент. Както пишеше тогава “Правда” с чувство на дълбоко удовлетворение, “в партията се възцари атмосфера на грижовно отношение към кадрите”.

“Грижовното отношение” включваше и скромния чар на такива буржоазни ценности като специалното снабдяване за ЦК (за областния комитет), шапката от кожа на едномесечни еленчета, държавната вила, годишната почивка в Сочи в санаториума на ЦК (на областния комитет) и т.н. Най-дръзките си позволяваха освен това и малко да пооткраднат. Тези тихи радости продължиха тридесет години, докато не отраснаха младите комсомолско-кагебистки вълци, които вече съвсем конкретно си представяха стандартите на западното елитарно потребление и поискаха към тях да бъде проявено много по-грижовно отношение. Тъкмо те станаха движещата сила на преустройството, триумфалния термидор на комунистическата номенклатура.

Каквито и да са били личните стремежи на бащата на преустройството (той едва ли и днес би могъл разумно да ги артикулира), обективно тя беше началото на гигантска операция по трансформиране на абсолютната колективна политическа власт на номенклатурата в грамадната лична финансова власт на нейните отделни представители. Заключителният етап на операцията – вече в наши дни – е възвръщането от тях и на абсолютната политическа власт.

Днешното настървено и придобило огромна собственост поколение властваща номенклатура няма и не може да има ни най-малък стимул за либерализация на режима. Наопаки, те имат много повече основания от историческите си предшественици да се страхуват дори от най-малкото разширяване на пространството на информационната свобода. Защото тогава въпросите за произхода, мащаба и структурата на тяхното състояние незабавно ще станат обект отначало на журналистическо, след това на парламентарно и накрая на съдебно разследване.

Дмитрий Медведев може да е засмукал най-либералните политически и икономически възгледи с млякото на легендарната вълчица на лекциите по римско право. Но нито хрушчовското затопляне, нито горбачовската перестройка бяха дело на един човек. Те се крепяха върху съзнателната воля на управляващата класа, която решаваше собствените си жизнени проблеми.

Днешните господари на живота – вчерашните патрушевски кучета-пазачи – никога няма да позволят на смердите да посегнат на светините им и на орташките им съкровища: инвестиционния холдинг Millhouse на Абрамович, петролната компания Gunvor на Тимченко* и на най-новия символ на грижовното отношение на путинските кадри към самите себе си – тайнствения замък с девет етажа, който руски богатири изсичат в скалите на швейцарските Алпи**.

* В която Владимир Путин има 50% участие според президента на Института за национална стратегия Станислав Белковски.

** Става дума за строения от руски новобогаташ в швейцарското село Вилар-сюр-Олон суперлуксозен дворец за 58 милиона швейцарски франка с девет етажа, шест от които под земята. Швейцарската преса се опита да разбере верни ли са слуховете, че собственик на “Вила Константин” е Владимир Путин, но удари в стена от секретност.