"Синдромът Дъблин"" се повтори в Брюксел като урок за Скопие и София

НАТО няма да изпраща свои войски в Македония. Идеята - както съобщи на пресконференция в Брюксел американският президент Джордж Буш, е била отхвърлена на неофициалната среща на държавните и правителствени ръководители на Алианса, тъй като много от тях са изразили сериозни опасения от подобна възможност. На практика - това е и отговорът, който Пактът дава на молбата на Скопие НАТО и КЕЙФОР пряко да се ангажират в разоръжаването на АНО.

Едва ли посланието от Брюксел към Македония се нуждае от някакви особени разяснения. Смисълът му се свежда до няколко думи - в Скопие трябва да се оправят сами. За политическите - и най-вече за военните аспекти на кризата това означава, че или македонските власти трябва да възприемат друга концепция в търсенето на мирно решение и да приемат в диалога си с албанците и най - крайните техни искания, или новото коалиционно правителство на Любчо Георгиевски ще се почувства с развързани ръце да наложи с всичките налични ресурси на държавата военен вариант за развръзка.

И в двата случая бившата югославска република ще се окаже изправена пред значителни сътресения.

Македония - държавата, която пое най - много отговорности за посрещането на бежанци от Косово по време на въздушната кампания на НАТО срещу Югославия - по ирония на съдбата сега ще трябва сама да извърви лабиринтите на логиката, според която действа организация като НАТО. Всъщност в онова, което Брюксел съобщава на Скопие, няма нищо ново.

Аргументите на много страни от Алианса да изпитват безпокойство от възможно изпращане на натовски войски в Македония са същите, каквито бяха и аргументите срещу евентуалното провеждане на сухопътна операция срещу СРЮ заради Косово.

Притесненията на западните държави са заради реакциите на общественото мнение при тях от многото жертви и щети като последица от сухопътни военни действия. В случая с Македония - освен това - става въпрос за сухопътни военни действия срещу въоръжена групировка, която действа на партизански принцип. Дали Скопие се подведе в илюзорното си очакване за пълна солидарност от страна на НАТО, или бе тласнато към заблуда от съветите на свои съседи, които имат да си връщат на Алианса - това сега едва ли е най - важното.

По - съществено е, че Македония отправи директно искане за пряка намеса на НАТО в нейната криза - и получи директен отказ. Интерес от подобен сблъсък на нагласи и очаквания имат единствено онези сили и среди, които искат на всяка цена да разколебаят атлантическата ориентация на страните от Балканите и да очертаят зона за друг тип антинатовски влияния в региона.

България подкрепи искането на Македония НАТО да се ангажира пряко в разоръжаването на АНО. На неформалната среща на военните министри от Югоизточна Европа преди седмица в Солун министърът на отбраната Бойко Ноев обяви, че София стои зад искането на Скопие. България нееднократно е подчертавала, че стабилността на Македония е от стратегическо значение и за нейната стабилност. Ефектът от разминаването между македонското искане и отказа на НАТО по определен начин засяга и София. Четири дни преди парламентарните избори "балканската" новина" от Брюксел показва НАТО пред българската общественост с лицето на неговия вътрешен прагматизъм, което е различно от възлаганите понякога върху Алианса свръхочаквания за гарантиране на сигурност и стабилност и от държави, които се стремят към НАТО, но все още не са негови членки. Разминаването между свръхочакванията към НАТО и системата от институционални, политически и психологически реалности, с които Алиансът взима своите решения, би могло да провокира известни антиатлантически настроения. Преди парламентарни избори цената на такива настроения се превръща в конкретен политически аргумент. Нещо, което се нуждае от внимателни обяснения, за каквито в момента няма време.

Стремежът за членство в НАТО и ЕС за България в продължение на едно десетилетие бе по - скоро символ на стремеж към благоденствието и просперитета на западната цивилизация, отколкото прагматично вникване в сложната система от вътрешни правила и зависимости на тези две международни институции. Един от най - важните елементи в евроатлантическата система са общественото мнение в съответните членуващи страни. Организацията на НАТО е различна от бившия Варшавски договор, колкото и необичайно да изглежда това напомняне. Но то е важно, тъй като НАТО действа като консолидиран израз на интересите на страните - членки и на общественото мнение в тях, докато Варшавският договор се ръководеше от идеология и без да се съобразява с това какво мислеха и какво искаха хората в бившите социалистически страни.

Преди четири дни срещата на президентите на страните от Централна и Източна Европа в италианския град Стреза бе смутена от вестта за резултатите от ирландския референдум по споразумението на ЕС от Ница. Ирландците отхвърлиха споразумението и с това поставиха неочаквани въпросителни пред концепцията за разширяването на Европейския съюз. "За съжаление - не и без наша отговорност като страни - кандидатки за ЕС, все още няма европейско обществено мнение, а има вътрешни обществени мнения в съответните страни, каза с известно разочарование полският президент Александър Квашневски, когато чу от италианския президент Карло Чампи резултата от ирланския референдум.

Европейското обществено мнение трябва грижливо да се възпитава. За да стане то факт, преди това трябва да се научим да уважаваме като влиятелен фактор обществените мнения в отделните страни. Общественото мнение в Ирландия засегна интереси и на България заради ЕС. Обществените мнения в натовски страни са в основата на отказа на Алианса от идеята да се пращат войски в Македония. "Синдромът Дъблин" се повтори и в Брюксел. Едно напомняне и към Скопие, но и към София за повече прагматизъм и реализъм, защото иначе илюзиите струват скъпо.